Много са думите, с които можем да опишем живота си – щастлив, тъжен, пълноценен, тежък, весел. На която и от тях да се спрем, ще го изразим точно така, както сме го видели и разбрали. А какво ще се случи, ако не можем да го видим? Ако той, вместо цветен и пъстър, бе потънал в мрак? Колкото и да се опитваме, едва ли можем да се поставим напълно адекватно в обувките на хората с този проблем. Не се замисляме често за тях – хората в неравностойно положение. Защо? Става ни тъжно? Причинява ни страдание? Скапва ни настроението? Кара ни да плачем? Или просто не ни пука? Какво?
Сега ви представяме мнението на един човек, който е отворил очите си за този проблем и му е позволил да се докосне до сърцето му. Човек, на когото му пука. Поглеждаме ви право в очите и ви препоръчваме да прочетете текста на Богиня Венциславова.
Пред очите ми е зелената коледна елха, която е готова още от края на ноември. Виждам белите, червени, зелени, жълти и сини играчки. Виждам формата им. Те весело се усмихват и някак носят не просто атмосферата на Коледа, но също и на семейство. На дом. Може би заради разбирането, че това е обединителят на семейството през празниците в края на годината. Или пък може би заради успешните ПР трикове – например онази голяма компания, произвеждаща любимата газирана напитка, облечена в червено, която залага на елхата дори преди самия Дядо Коледа… защото той, заедно с напитката, е устремен именно към елхата. Но както и да е… това е друга тема.
Та, гледам аз елхата, а през прозореца се прокрадват слънчеви лъчи – вероятно последни за отиващата си година. А телевизорът със своята сивота звучи просто за фон. Но тогава вниманието ми е приковано от нещо. По принцип човек, който не гледа в екрана, отдава едва 3% от вниманието си на вървящото по него. Е, тогава представете си какво е това нещо, което е приковало вниманието ми.
Светът без цветове. Светът, който може само да ухае. Това е, което ме накара да затворя страниците на любима книга и да погледна към екрана. Новината: Незрящи хора от Бургаско вече трети месец не могат да вземат социалните си пенсии поради липса на очен лекар в ТЕЛК комисията. И там, на малкия екран, се появи един много цветен мъж, който живее в тъмнина. Очите му са широко отворени, но ретината им е счупена. Те са затворени. И все пак от тях капят горещи сълзи. Човекът, който разчита на своите 170 лева, остава сам в тъмнината, ала явно е на път да изгуби и уханията.
Доказано е, че когато едно от 5-те ни сетива не работи, то другите обикновено са много изострени. При слепите обикновено липсата на зрение се компенсира (доколкото това е възможно) с усет – на миризми, най-вече. Мирис на топла храна. Мирис на дом, на уют. Мирис на свят или свят, който само може да ухае – дали на топлина или студ, дали на присъствие или отсъствие, дали на заедност или самота. Светът само ухае.
Този мъж обаче губи и това вече трети месец. И стаята, в която живее – по-малка от повечето тоалетни в големите корпорации, го обгръща не само в тъмнината и самотата си, но остава и без уханията. Със сигурност без уханията на храна. Защото да не виждаш, явно те прави неспособен да работиш. Простата логика (дали има смисъл да я проследявам?) – не работиш, нямаш пари, оставаш гладен, оставаш сам. Горе-долу така се случват нещата в света, в който живеем.
Снимка: term-euro.blogspot.com
И този човек, знаете ли колко е изумително – той не вижда цветовете на играчките на елхата, не защото там я няма, просто защото и да я имаше, той пак нямаше да я види. И същият той е суетен човек. Мечтаел с парите (170 лв.) да отиде на зъболекар. Предполагам това се квалифицира като „суета“, но тя е толкова невероятно човешка. С малкото, което има по себе си, той иска да е наред.
Пък аз започвам да си мисля – ами ако утре не мога да видя слънцето или снега? Ако не мога да разбера какъв цвят е небето – весело синьо или ядосано сиво? Какъв цвят дреха съм облякла? Не мога да си представя, че миризмите биха компенсирали онова, което повечето от нас приемат за даденост.
Така че това не е просто историята на инвалид, останал без спасяващите го 170 лева. Това е историята на този, който губи уханието, малкото суета, която му е позволена. И все пак той ще остане по-силен от повечето от нас.
Научихме се да приемаме всичко в света за даденост – дори неговите цветове. Колко пъти ви се случва да отговорите или да получите отговор от приятел: „Животът е гаден“? А колко пъти сте си го мислили?
Не, животът не е гаден, по-скоро съм склонна да вярвам, че са кофти очите, с които го гледаме. Или онези очи, които приемат цветовете, светлината и топлината за даденост.
Не искам да издигам незрящия 63-годишен мъж от Бургаско, останал без 170 лв. живот, в култ. Но той се бори с живота си без едно от най-важните си оръдия. А повечето хора – нека не се чувстват обидени, са добре въоръжени борци, които се предават.
Така че нека това е история за силата на човешкия дух. Защото някой може да ви вземе света – онзи на цветовете, на уханията, на звуковете – но никой не може да ви вземе вътрешната сила. Никой не може да ви лиши от правото на малко суета, на обич и топлина. Вярвам, че тя е вътре у всеки от нас. Вярвам, че ние сами генерираме тази енергия. И тези, които могат да генерират повече – да дадат. Не защото така е редно, а просто защото е човешко.
И не става дума за 170 лева. Става дума за един човешки живот. Тежко е да помислим: „Толкова ли струва?“. Но за някого това са мирисът на топла храна, на уюта, който идва от камината, мирисът на Коледа. И този човешки дух не е сломен. Затова през каквото и да сте минали, не пропускайте да се радвате всеки ден на всички оръдия, с които разполагате.
Ценете. Обичайте. Най-много света – на цветове, сенки, миризми, звукове, движение. Обичайте, преди да ви е отнето. Преди да струва 170лв.
Автор: Богиня Венциславова
