Наближаваше 9 сутринта, когато автобусът влезе в селото. От лявата ми страна се издигаха високи сгради, които както моят приятел ме осведоми – са били предназначени за миньорите, когато са дошли да работят и живеят тук. Сградите изглеждаха мрачни и пусти, сякаш всеки момент ще се разрушат под върлите и постоянни напъни на най-големия им опустошител – времето.
Автобусът ни стовари на площада и ето ни на; само с раници на гърбовете – оглеждайки се за пътя, който води високо в планината. Не беше трудно да го намерим. Трудната част беше изкачването. Улиците бяха постлани с окапали листа, есента неусетно се беше настанила в селото. Тук-таме от къщите излизаха хора, които обаче не бързаха за нищо. А ние с моя приятел продължавахме своя устрем. Колкото по-бързо напредвахме през улиците, толкова по-бързо се губеха и намаляваха къщите зад гърба ни, докато не се озовахме в планината. И двамата бяхме без работа, което означаваше – с много свободно време и малко налични средства. Но това не ни интересуваше особено. Планината беше повече от гостоприемна. Откриваше прекрасни пейзажи пред нас и ние не мислехме за проблемите си. Пред такова огромно величие, няма как човек да не се почувства незначителен, а несгодите му – дребни неуредици, които ще се решат рано или късно.
Снимка: село Брежани
Обикаляхме в продължение на около 3 часа, след което намерихме едно дърво с ябълки и решихме да си напълним раниците с колкото е възможно повече ябълки. Нямахме много време; изведнъж мъглата се спусна като неканен гост и стана изключително студено. Всичко стана за няма и двадесет минути. Планината може да бъде много непредвидима. Колкото величествена, толкова и зловеща. Решихме, че е време да се връщаме в селото. Когато се върнахме там, улиците бяха все така празни, хората все още бяха по къщите си. Беше валяло. Искахме да си вземем бира, но магазинът беше затворен. Наоколо не се разхождаха дори кучета. Погледнах към часовника на пощата, опитвайки се да разбера колко е часа, но установих, че часовникът беше с около половин час назад. Казват, че дори разваленият часовник е верен два пъти през деня, но този не беше такъв. Винаги показваше грешно време. А времето тук сякаш наистина беше спряло.
Усещах, че се връщам няколко години назад. Може би и хората тук също искаха да се върнат назад във времето. Или в по-младите си години. Тогава е имало поминък, както те се изразяват. Площадът или мегдана, както го наричат, е кипял от живот. Щури хора са се виели на площада. Миньорските сгради са били пълни. А дворовете – оживени от звуците на различни животни. А сега се чуваше и усещаше само една грандиозна пустота.
Това съвсем не е единственото такова село в България, помислих си аз. Всички тези места носят отпечатъка на едно отминало време, а хората тук живеят на ръба – по своите правила, забравени от другите. Те не се надпреварват с времето, защото знаят, че няма смисъл. Те просто чакат. Чакат нещо да се случи. И докато чакат – говорят за отминалото време. Чакам и аз с тях – но автобусът обратно към бетонената джунгла, в която живея и чакам по-добрo време. Отхапвам от ябълката. Сладко-кисел вкус. А часовникът продължава да изостава. Изоставаме и ние.
Водеща снимка: wikimedia.org
