Тази панорама се открива пред очите на всеки, който успее да намери десетината къщи, носещи името „Долни Върпища” – историята на това село ви разказахме ТУК.
Днес ще ви срещнем и с втория постоянен жител на това забравено балканско село – баба Рада. Скоро (на 20 януари) тя ще навърши осемдесет и …няколко години. И макар че почти през цялото време да е живяла тук, съвсем неочаквано се оказа, че е родена в центъра на София. Ето и част от нейната история:
„…Основният поминък на мъжете в този край е бил дюлгерлъкът (строителството – б.а.). Много от тях са участвали във възстановяването на Дряновския манастир от пораженията, нанесени от турците по време на Априлското въстание от 1876 г.“.
За майсторлъка на тези вече забравени майстори можем да съдим и днес – по техните малко на брой, но все още запазени работи:
Разказът на баба Рада продължава:
„…Но дошла една голяма криза (сигурно става въпрос за Голямата депресия от 1929 г. – б.а.) и..дълго време няма никаква работа. Баща ми, тогава още момче, научил от някъде, че само в София може да се намери някаква работа. И тръгнал натам … пеш, защото нямал пари. Минал Балкана и замръкнал в Казанлък. Промъкнал се да преспи в една плевня, но някой го видял и издал, защото на сутринта стражарите го арестували – взели го за „шумкарин”. След това разбрали каква е работата, освободили го и дори му намерили превоз до София – на някакъв камион…В София и там трудно, но накрая си намерил работа – да разнася вино по къщите. Така се запознали с майка ми – слугиня от Белоградчишките села. Харесали се и се оженили… Пръв се ражда брат ми… Аз съм след година и два месеца, нежелана, майка ми е искала да ме изоставят, но баща ми не й е разрешил… Бях неговата слабост – вземаше ме на колене и ми казваше: „Ти си моето момиче“…“.
Очите на баба Рада се пълнят със сълзи.
Сменям темата и я моля да ми разкаже нещо друго – за селото, къде е учила, какво е работила.
Селото е било най-оживено до 9.IX.1944 година – над сто души тук и приблизително още толкова в съседното село Горни Върпища (на по-малко от километър по права линия). Там е било и училището (до четвърто отделение), където са се учили децата и от двете села. За построяването му има интересна история: след дълго обсъждане, представителите на двете села взели решение сградата да бъде построена на територията на Долни Върпища, но докато местните «миндьовци» решат къде да копаят за основите, техните съседи от Горни Върпища построили училището (сега приватизирано и превърнато в частно жилище – б.а.).
По онова време девойките в тези затънтени села не са имали право сами да си избират съпруг. Това е било задължение на техните родителите. Проблемите около Втората световна война и последвалия я комунистически режим объркват тази вековна традиция и баба Рада остава неомъжена. Цял живот работи в местното ТКЗС, помага с каквото може на двамата си братя и, по някаква ирония на съдбата, цели 11 години се грижи за прикованата от болест на легло майка – същата, която е искала да се отърве от нея като бебе. Но не храни лоши чувства към нея, отдавна й е простила и се е примирила със съдбата си.
С тази прошка в сърцето и с вътрешното усещане за един честно изживян живот, баба Рада посрещна мен, ще посрещне и всеки желаещ да се докосне до дълбоките корени на българина – тези, които са му помагали да устои през вековете на всякакви изпитания. Тези, които ще му помогнат да преодолее и сегашните години на пошлост, омраза и безнадеждност.
Защото нашият народ е корав, издържлив и надарен с природна интелигентност – качества, които нито една продажна управляваща върхушка не може да изтрие, колкото и дълго да е на власт.
Защото животът в нашите забравени села се връща и разгаря с нова сила. За младите, решили да се върнат, работят и живеят в изоставените села на България, ще бъдат следващите ни истории.
А баба Рада и дядо Генчо все още са там – в китното балканско село Долни Върпища, посрещат всеки ден изгрева на слънцето и се надяват той да не е последен за тях.
Автор: Дарин Цанков
Припомнете си разказа ни за село Колишовци ТУК.