Село Долен – за безвремието и ритъма на живота

На 230 км от София и на 47 км от границата с Гърция до Гоце Делчев, на 1020 м надморска височина има едно сгушено в дол селце, измежду върховете на Западните Родопи. Село Долен е обявено за архитектурен резерват през 1977 г. заради запазените си къщи от периода на Възраждането. Подбно на Лещен и Ковачевица, в областта къщите и природата са слели живота си в хармонична симбиоза. Но докато по-голямата известност на Лещен и Ковачевица привличат повече туристи и парадоксално се съхранява по този начин духът на двете селца, то село Долен сякаш е замръзнало във времето. Собственикът на единствения магазин за хранителни стоки в Лещен казва за Долен, преди да сме го посетили: „То е същото като тук, няма какво много да видите“. Това, че е „същото като тук“ – гори, покриви с каменни плочи, панорамни гледки, сърдечност на хората, аромат на билки и птичи чуруликания, ни е достатъчно, за да не се отказваме да го посетим.

На влизане в Долен ни обзема леко разочарование – ново село, с боядисани в различни цветове къщи, съвсем различно от атмосферата, от която идваме. Чудим се дали навигацията не ни е подвела и дали не сме се озовали на друго място, продължаваме да се движим по централния път. И изведнъж сякаш мислени очертания прокарват вододел в пространството – пътят ни отвежда до старите къщи. Паркираме до първите от тях и усещане за безвремие започва да изпълва клетките ни. Селцето е съхранило автентичния си облик от преди повече от 200 години с характерните за онова време тесни калдъръмени улички, с високите каменни зидове на къщите и с тиклите по покривите.

Онези стари къщи са останали необитаеми, почти на всяка има некролог, масивините им врати са заключени с катинари, паяжини са се разпростряли по ъглите им, прозорците, които не са със спуснати капаци, са счупени. Навсякъде измежду къщите се промъква планината. Увивна, пълзяща и катереща се растителност е обвханала стените им сякаш в силна прегръдка, за да не позволи разрушаването им. В цялата дивост и запустялост се редуват импулсите на изчезването и обречеността с импулсите на първичното, на жилавостта и живота. Пред няколко от къщите има вишневи дървета с плодове, сякаш вливат и разпростират кръговрата на съществуването в пространството. Останали са стари надписи на бакалии и магазини. На няколко къщи вятърът раздвижва избледнелите цветове на българското знаме и на това на Европейския съюз – една атомизирана гонитба на времето, на отминалото, автентичното и изоставеното с приемствеността на непознатото и компромисното. Стрелки в центъра насочват към ключовите места – чешмата, амфитеатъра, църквата и каменния кръст. Има и запазени къщи, има и къщи, които са в процес на реставрация. Има и няколко кучета по улиците. Има и един дядо, който отваря вратата на къщата си и сяда на пейката пред нея. Има и туристи, които разглеждат, чувстват и продължават. Но местните хора все повече изчезват – заради възрастта, която са достигнали.

Леля Емилия, която се грижи за местната църква казва, че е останала сама с 3 баби в старата част на селото, собственикът на една от къщите за гости казва, че местните жители са около 15.

Информационна табела на входа на църквата „Свети Никола“ разказва, че село Долен е основано около 1460 г. след падането на България под османско владичество, когато няколко християнски семейства търсят убежище във високата и непроходима част на планината, където полагат основите му. В средата на XVII век хората в селцето искали да си построят църква. За да се случи това, те прибягнали до хитрост. Местният чорбаджия дядо Коста заровил икона на Свети Николай в ливада насред селото. След време отишъл до кмета на Долен и му казал, че пророчески сънища не му дават мира и че в средата на селото е заровен знак от Всевишния. Дядо Коста успял да убеди турския кмет да му позволи да копае там. След като иконата излязла наяве, местните хора получили разрешение да си построят църква. Била готова след две години и половина. Земетресение обаче разрушило храма, а през 1834 г. бил отново възстановен.

В Долен сме около 2 часа, в които се редуваме да го разгледаме поотделно, докато Борис спи в колата. Всеки го изживява по свой начин, извървяйки сам самотните улици. Но остатъчните емоции са еднакви – любов, въодушевление и тъга.

Няколко дни по-късно започвам да търся информация в интернет за селото – за да подредя малко повече картината в главата си, докато нося емоциите все още у мен – малко повече къде се намира на картата, малко повече каква е историята му, малко повече за поминъка на хората.

Разбирам, че от 1856 г. в селото е имало училище – „Свети Свети Кирил и Методий“. Разбирам, че звукът от камбаните на църквата се разпростира на 8 км. Разбирам, че в село Долен са снимани сцени от няколко български филма „Капитан Петко Войвода“, „Изпит“, „Вечни времена“, „24 часа дъжд“. Разбирам, че някога местните жители са майсторили килими, китеници, престилки и ямурлуци, че е имало дърводелци и кираджии – хора, превозващи товари, че местните хора са отглеждали десетки хиляди овце и говеда. Представям си го красиво и цветно, и живо, и тройнодишащо. Представям си оживените майстори, цветните килими, изнесени в двора, животните по поляните, чувам звънците им, чувам как стопаните им ги водят и им говорят като на деца, чувам разговорите по калдъръмите, разговорите през прозорците, ходенето до чешмата, пълненето на кофите, вдигането на стомните. Разбирам, че според ГРАО през 2015 г. Долен има 380 жители – явно в новата част – на билото, не в дола.

Разбирам и друго – има дни в старата махала, в които животът кипи. Благодарение на амфитеатъра в нея и на двама души – Мария Койчева и Веселин Митев. На сцената му, която е открита през 2015 г., се възраждат светове, пренасят се посланията на миналото, но се отправят и послания към бъдещето. Отправя се поглед към земята, но и към Космоса. Той обединява традициите, културното наследство и съвременните изкуства. Оказва се, че там се провеждат фестивали, концерти, лекции, работилници, кинопрожекции, и изложби. Има дни през лятото – Кабауикендос, в които кабагайдите изпълват пространството, озвучават магичността на Родопите. Концертите продължават три дни, етноформации пресъздават енергията на времето.

Не съм присъствала. Връщам се обратно обаче по стъпките си на калдъръма под звуците на тъпани и гайди, минавам покрай старата църква, вдишвам от зеленото на планината отсреща, пия вода от чешмата, дърветата ми разказват легенди, стигам до сцената на амфитеатъра. Сцената му е празна, затварям очи и си представям – залязващото слънце, изгряването на първите звезди, и цялото звучене на Вселената, пресъздадено на тази сцена – всичко отминало и предстоящо, всичко преходно и извечно, копнежите на хората от някога, топлината на спомените им, устремите на хората от сега, несбъдните им мечти, изпълнените моменти с достатъчност, кръговрата на живота, светулките зад къщите, боси крака върху жарава някъде в тъмното, смях към луната, зазоряването с последните акорди.

Мисля си, че ако Долен не беше погълнат от безвремието, тези магии нямаше да се случват, че ритъмът на живота прави най-ярките си вливания в артериите на тишината, че само там, където можеш да чуеш движението на въздуха и растежа на тревите, музиката може да проникне във всеки атом, да те обгърне и да те пренесе до други измерения. При наличието на друг живот, звученето и силите й ще са съвсем различни. Леко размиващи се, леко за фон. Мисля си, че и дори когато физическите следи се рушат и изчезват, има енергия в пространството, която те изпълва целия – от наситеност и истории.

---