Съвсем наскоро споделих с вас очарованието си от „Грохот“ (изд. „Жанет 45“, 2017 г.) – най-новия роман на Силвия Томова, който излезе в края на 2017 г. Днес имам удоволствието отново да насоча вниманието ви към „Грохот“, този път от гледната точка на самата писателка. Пред TrueStory.bg Силвия Томова разказа за работата си по романа, включително любопитни факти и истории, на които е попаднала покрай обширните си проучвания за Втората световна война и Кюстендил, сподели мнението си за развоя на конфликта и последиците от него за България и Европа и разкри част от критериите си за добра литература и предизвикателствата пред авторите на исторически романи.
Винаги се радвам, когато ви запознавам с талантливи родни писатели, но удовлетворението ми нараства още повече, когато човекът отсреща е не просто добър разказвач, а личност с ясни ценности, принципи и възгледи, които той или тя споделя охотно и защитава с аргументи и плам в очите. Смятам, че Силвия Томова е именно такъв писател.
Приятно четене!
Силвия Томова е автор на два сборника с разкази („Добър ден, P“, „Черни маслини и двама мъже“) и романите „Кожа“ (2001), „Тит от Никомедия“ (2012), „Печатарят“ (2015), „Милост за приятелите“ (2016) и „Грохот“ (2017). Носител е на първа награда от Националния конкурс за къс разказ „Рашко Сугарев“ (2007), приза „Книга на годината“ на академия „Либер“ (2010) и наградата „Ваня Константинова – 2016“ за романа „Печатарят“.
Как и кога се роди идеята да напишете роман за Втората световна война?
Силвия Томова: Идеята да напиша роман за Втората световна война ме преследва от години. Исках да разкажа една малко по-необикновена история – за човек, който вярва и никога не се е съмнявал в националсоциализма. Т.е. исках да пиша за злото, чистото зло… Тази идея все още стои в чекмеджето и вероятно един ден ще се върна към нея. А идеята за „Грохот“ бе спонтанна. След години проучване реших, че съм достатъчно подготвена, за да разкажа една история, в която има българска следа. Така стигнах до първата бомбардировка над Кюстендил на 6 април 1941 г. и романът буквално се появи във въображението ми, като че ли се бе написал сам. Разбира се, моят герой не е злодей, той не е националсоциалист, но в книгата има една епизодична такава фигура. През цялото време, докато пишех, се опитвах да си представя какво е да гледаш на света от позицията на победител. По онова време, март и април 1941 г., мнозина са вярвали, че новият световен ред, този, който ще бъде наложен след войната, ще е под шапката на Третия райх. Ако Германия бе спечелила Втората световна война, Европа днес щеше да е много различна. Както казва един от второстепенните герои, цитирам по памет: „Ако спечелим тази война, всичко, което направим, ще ни бъде простено, ако загубим обаче, ще бъдем наказани жестоко.“ Това е време на чудовищно противопоставяне – на идеи, идеологии, армии, мечти… Защото войната не може да обуздае човека. Всички, замесени в този чудовищен конфликт, са имали планове за времето, когато оръдията заглъхнат. Те са искали живота си обратно, но такъв, какъвто е в мечтите им.
Къде е границата между историческа достоверност и фикция в романа? На кой аспект обърнахте повече внимание?
Силвия Томова: Смея да кажа, че романът следва плътно фактите такива, каквито са били към онзи момент от конфликта. Германия тогава владее територии от Балтийско до Черно море, искрата на конфликта вече е подпалила и Африка. България пък се присъединява към Тристранния пакт с искрицата надежда, че ще можем да осъществим националния си идеал – всички българи да живеят в границите на едно отечество. Разбира се, не всички политици у нас са вярвали, че Германия ще победи, но към онзи исторически момент противопоставянето на една такава армия, на най-мощната бойна машина на европейския континент, би означавало сигурна катастрофа. Българите са изпитвали страх да не би отново да се окажем в лагера на победените, но и надежда, че историческата справедливост най-сетне ще възтържествува. Това е пределно време. Заредено с трагизъм и еуфория едновременно. А какво по-голямо предизвикателство от това за един писател?! Да пишеш за хора, изправени на ръба на пропастта, хора, които са таяли надежда, че всеки момент ще настъпи мир, че животът отново може да бъде красив, че има бъдеще… Така че и двете неща – историческата достоверност и художествената измислица – бяха еднакво предизвикателство за мен.
Стремях се също да бъда честна. Да пишеш исторически роман е по-сложно, но и отговорно. Мисля, че човек не трябва да си позволява да преиначава фактите, да говори от дистанция, да се подиграва с идеите на хората, живели преди него. Не е важно дали аз одобрявам някакви събития, отстояли на десетилетия от нас, а как хората тогава са ги приемали. И най-важното, но не и по значение: исках, и в моите очи успях, да разкажа историята така, сякаш се случва днес. В определен смисъл всеки ден, всеки час, включително и в този момент, някой крои за нас един нов световен ред, прекроявайки по този начин съдбата ни.
Има ли конкретни исторически фигури, чиито житейски истории в голяма степен отговарят на историите на Валтер Шулц и Екатерина, или осовните герои на романа са изцяло плод на въображението ви?
Силвия Томова: Не, двамата нямат прототипи, по-скоро са събирателни образи. Историята на Валтер Шулц и Екатерина е историята на обикновения човек в екстремни условия. Но романтични истории са се случвали и ще се случват, независимо какви бури бушуват край човешките същества. Държа да кажа обаче, че трима от немците, които описвам в романа, са реално съществуващи хора. Тези офицери са били в Кюстендил, а двама от тях загиват по време на бомбардировката. Нито имената, нито военният им чин са плод на измислица. Днес на гробището в Кюстендил могат да се прочетат техните имена.
Какъв тип литература и документи проучвахте, за да можете да пресъздадете онзи малко повече от месец през 1941 г. в Кюстендил максимално правдоподобно? Бихте ли споделили някои любопитни находки от вашето проучване, които по една или друга причина не са влезли в романа?
Силвия Томова: За времето, което обхваща романът, прочетената литература и източници никога няма да са достатъчни. Тепърва ще има нови и нови изследвания, които ще се спират на тази част от историята на европейския континент. Дори и след написването на книгата, аз продължавам да се вълнувам от темата, от героите, ако щете, от войната.
Държа да кажа, че основните източници, които ползвах, са трудовете на акад. Георги Марков, д-р Ангел Джонев, проф. Милен Семков, както и статиите на десетки други изследователи, чиито имена не мога да изброя. Разбира се, четох и вестници от този период, включително и един, който е излизал в Кюстендил, откъдето се ориентирах за имената на ресторантите, кафенетата и т.н., както и за настроенията на хората, живели тогава. Кюстендилци са почитали своята история, историята на своя град, на своите герои. Нещо, което в по-крупен план ни липсва сега. И един любопитен факт. След края на Първата световна война хората в Кюстендил учредяват фонд „53-и пехотен полк“. Целта на фонда е събирането на средства за изграждането на паметник на загиналите юнаци и за подпомагане на техните сираци. Върху паметната плоча е трябвало да бъдат изписани имената на всички, загинали по бойните полета на войните, които България води след Освобождението. Този проект обаче не се реализира…
Основното действие в „Грохот“ се развива в Кюстендил. От същия край е и Яков Крайков – един от първите български печатари, за когото повечето българи знаят малко или нищо, но чиято история ви вдъхновява да напишете „Печатарят“. Как се случи така, че два от последните ви три романа са свързани с Кюстендил?
Силвия Томова: Кюстендил е един от българските градове, които много харесвам и обичам, но нито за „Печатарят“, нито за „Грохот“ съм търсила целенасочено истории, свързани с това място. Така че е случайност, ако вярваме на случайностите. Апропо, споменах ви за вестника, който се издава от един кюстендилец в края на 30-те години. Там Яков Крайков е изписан Яков Каменички, тъй като Крайков е роден в изчезналото отдавна село Камена река. Хората са го почитали, знаели са, че е издал четири богослужебни книги за българи и сърби във Венеция, знаели са, че е създател на уникален шрифт.
Между другото, паметник на Яков Крайков у нас няма. Има улица на негово име, има университетска аудитория в Университета по библиотекознание и информационни технологии (УНИБИТ), но няма паметник. Миналата година Крайков влезе в културния календар на България и има инициатива името му да влезе в пантеона на видните българи, чиито имена споменаваме с почит при тържествени случаи. Знаете ли, че в Черна гора има туристически маршрут, свързан с неговото име? На туристите в Котор им се показва някакво печатарско ателие, обзаведено като ателиетата от онова време, в което се твърди, че Крайков се е учил на занаят. Трябва малко да се засрамим в тази връзка, мисля, още повече в светлината на откритията от последните месеци. Учени от Благоевград откриха първата история на България, писана от Петър Богдан, а Петър Богдан се появява на историческата сцена след Крайков, който е работил във Венеция, столицата на световното книгопечатане, цели шест години (от 1566 до 1572 г.), с мисъл за своята родина, вяра и език!
Ако вземем „Грохот“ и „Печатарят“, кое ви се стори по-трудно – да пишете за събития, от които ни делят няколко десетилетия и за които има многобройни източници на информация, или за човек, живял няколко века по-рано, за когото вероятно има оскъдни данни?
Силвия Томова: Не мисля за книгите си по този начин. Няма трудно и лесно. Отдавам се изцяло на идеята, която ме е завлядяла и се стремя, както ви казах преди малко, да не лъжа, да не изменя на духа на времето, което описвам, да не привнеса себе си в героите, да звуча колкото е възможно по-автентично. Това е и моята представа за добра литература. В момента, в който усетя фалшив тон, затварям книгата. И пиша само тогава, когато знам, че няма да изневеря на този свой критерий. Най-важното и трудно е съвременният човек, съвременният писател да не привнесе своето разбиране за света, да се опита да се постави в обувките на хората от онова време и да мисли с понятията за добро и зло така, както хората тогава са мислили. Всичко, което излиза вън от тези рамки, които сама съм си поставила, е лъжа и колкото и добре да е написано, олеква.
Имате ли вече идеи за следващ роман?
Силвия Томова: Да, винаги имам, но и никога не знам кога точно ще ги реализирам. „Грохот“ е доказателството за това. Написах тази книга по-късно от очакваното, но явно така е трябвало да бъде. Смея да кажа, че този роман няма да е последният, който пиша за Втората световна война. Защо точно тази война? Защото днес ние живеем в реалност, формирана от резултата от тази война.
Какво бихте пожелали на читателите на TrueStory.bg в началото на 2018 г.?
Силвия Томова: Пожелавам им да са здрави, но и смели, за да следват мечтите си. По-доброто предстои.
Източник на заглавното изображение: Sofia Ars Net
