Понякога София изглежда полюсен град, в който по невероятен начин съжителстват куп противоположности, а друг път създава впечатление на едно от най-обикновените места на света…
Гостоприемна е София. Някои хора в момента казват, че се пръска по шевовете. Истината е, че тук все още има място за всички – за негативизма на онези „кореняк” софиянци, които презират новодошлите и веднага им лепват етикета „селяндур”; за ентусиазма на „пришълците”, които се надяват да пуснат корени и да изградят живота си такъв, какъвто го искат; както и за онези, които са се озовали по някаква случайност в София и със същия успех могат да пропилеят съществуването си в този град, както и в някое селце, както и на другия край на света. София има голямо сърце всъщност. Тя не раздава присъди, а дава шанс на всеки, който знае какво иска да прави със съдбата си; попълва ежедневно палитрата от хора и ако се огледате внимателно – ще видите безкрайно разнообразие от индивидуалности, които са се научили да съжителстват хармонично в ежедневието си…
Тишината тук е дефицит. Шумният трафик прогонва мислите и понякога трябва да се затичаме, за да ги настигнем. Понякога в бързане забравяме да чуем дори собствения си глас, приличаме на хамстери, яхнали коловоза на дните си, въртейки се в кръг до бездихание. В края на деня (седмицата, месеца, годината) най-накрая успяваме да спрем, да си поемем дъх, да погледнем назад, да си дадем сметка за извървения път, за случилото се с нас… за Времето…
Защото София е град извън времето. Понякога тук даваме обещания, които наистина искаме да изпълним, но докато го направим, неусетно са изминали месеци, дори години. Тук обичайно живеем с усещането, че сме на по двадесет, а то ето го – тридесетият (четиридесетият, петдесетият и т.н.) рожден ден почти е дошъл на прага ни…
С града можеш да водиш битки. Да се съпротивляваш на потока му, да плуваш срещу течението и да се опълчиш на ритъма му. Но по-добре е да избереш да танцувате. Да се нагодите взаимно към графиците си, към капризите и темпото, с което можете да пулсирате хармонично. За да не те отнесе с вихъра си този град, по-добре го обичай. Обичай чудатостите му, абсурдите дори. Онова, от което те боли и извръщаш поглед. Онова, което те прави непримирим. Онова, което кара сърцето ти да спира и да затуптява пак. Защото с това растем. А София е уютен дом за растеж – е, може да те ошамари като малко непослушно дете, а може и да ти подаде ръка като на ревностен мечтател…
София се простира на картата с кръстосани квартали, продава лика си по картички и честичко дават репортажи от забързаните ѝ булеварди. Но отвъд тази София има друга, различна, нея всеки тук си я търси и изгражда сам. Очертава ареала на собствения си живот, в който поставя интересите и любопитството си, любимите си хора и места. Онези малки кътчета на тишина, сгушени далеч от клаксоните на колите, в които можеш да пиеш чай или вино, да слушаш музика на живо или да се прераждаш пак и пак в разговор с добър приятел. Да намериш мястото, откъдето да наблюдаваш света, да твориш, да работиш, да се развиваш.
Обичам да се разхождам тук. Без цел. Без план. Без време. Да вървя и да наблюдавам света около мен, да се заслушвам в разговорите на непознатите, да търся неща, които разпалвам любопитството ми като на малко дете. Спомените, които вече съм натрупала, понякога дефилират пред очите ми, когато минавам през познати места. Събирам нови залези. Очаквам по цяла година есента, за да бъде София в златна премяна, пък нищо, че тогава обикновено не мога дъх да си поема… Защото сме се разбрали със София и много кръгове от спиралата на нашето общо съжителство сме преминали с възторг и борба. И сега знам, виждам го кристално ясно – може и да има доста трудности и недостатъци тук, но преди всичко София е град за обичане…
Снимки: Личен архив