Няма учебник по обичане. Със сигурност – за добро. Велики писатели, поети, музиканти и артисти от различни поприща пречупват емоцията през себе си и ние се опитваме да се докоснем до душевността им през призмата на изкуството. Но все пак – личният опит си остава най-истинската школа за живот. И любов. Щастлива. Или не. Споделена. Или не. Продължила миг, ден, седмица, година или цял един живот. Защото нито една любовна история не прилича на друга. И обикновено предизвиква най-силно умиление в очите на този, който я разказва – онзи, който споделя за емоцията, разтърсила света му из основи, променила духа му, озарила го е или пък е напълнила душата му с камъни и горчивина. Слушателят, колкото и да се опитва да е съпричастен, се докосва само до сянката на изживяването. Истинската арена на страстите си остава сърцето на разказвача…
Наскоро една приятелка ми каза: „Хората в живота ти трябва да го правят по-хубав, а не по-труден.” Разбира се, беше права. Но понякога неусетно, с наивността на дете, отваряме вратата на света си за хора, които не сме сигурни какво носят със себе си. Някои идват със слънчеви лъчи в косите, блясък в очите и обещание за радост. Други нахълтват с мръсните си обувки и, докато се усетим, трябва да запрятаме ръкави и да оправяме поразиите след тях… След това, уморени, понякога си мислим, че трябва да заключим тази проклета врата и да не допускаме никого повече…
В някои моменти околните ще се опитат да ни натрият носа с това, че сме сами. Ще ни обвинят в егоизъм. Ще се опитват да ни внушат, че така сме половин човек.
А там – в тишина и самота – е най-добрият начин да си дадеш сметка, че си самостоятелен, завършен, осъзнат. Че не си половинчато същество, което търси изгубени части от себе си. Ти си просто един човек, който би искал да сподели най-красивите и най-тъжните мигове от този живот с някого, с когото си струва…
В когото има смисъл да се влюбиш. Да платиш цената за това обичане. И да напишеш собствената си история, която да разказваш с умиление – по-вълнуваща от роман и сто рок балади в едно…
Така че се влюби в човек, който те кара да сияеш отвътре навън – само при мисълта за него дори. Някой, до когото ще ти се струва, че светът спира да се движи и само вие двамата имате значение.
Някой, който ще те кара да вярваш в себе си. Само защото и той също вярва в теб.
Някой, който ще е загрижен дали си се прибрал вкъщи благополучно през нощта.
Някой, който ще иска да бъде до теб в трудните ти моменти.
Някой, който ще прави хубавите ти моменти още по-хубави с присъствието си.
Някой, който ще има в мечтите си място за теб.
Някой, който би намерил място в сънищата ти, дори когато спи на възглавницата до теб.
Някой, с когото дори и дребните моменти в ежедневието изглеждат магични.
Някой, който би те критикувал, само за да пораснеш и да разпериш крила още по-силно.
Някой, който вади на бял свят най-добрата част от теб.
Някой, с когото трудностите биха били по-лесни за преживяване.
Някой, който осмисля деня ти.
Някой, който би те искал в деня си.
Някой, за когото би дал всичко ценно, което притежаваш.
Някой, който не би искал да има точка във вашата история.
Някой, който би я писал с теб – с желание и ежедневна упоритост…
Някой, до когото всички клишета за любовта ще ти се сторят смешни. И истински…
Списъкът може да продължи безкрайно. Но любовта обикновено не се зачита толкова дълго. Един поглед, една усмивка, един прескочен удар на сърцето… и всичко друго след това е… просто история. Щастливите се разказват с усмивка, трагичните – изпълват библиотеките ни, превръщат се в любимите ни песни или във филмите, които ни разплакват. Тоест – нито една любов не е напразна, стига да повярваш в нея… и да й дадеш шанс…
Водещо изображение: https://unsplash.com, Photo by Everton Vila
