Два дни след студентския празник решихме да ви представим една по-различна история за университетския живот. И по-точно – да ви върнем назад във времето. Какво е било да си студент преди промените в България ще ви разкаже Дарин Цанков.
В етапа на развития социализъм (след 10-ия конгрес на партията) се появява един от поредните балони – развитието на младите хора чрез едно движение, наречено ТНТМ (техническо и научно творчество на младежта). Всяка година младежи и девойки развиват своите идеи в различни сфери на живота, явяват се на регионални конкурси, а най-добрите достигат до националния конкурс, който винаги се провежда в Пловдив (в Панаирната палата). Там всеки защитава своята идея, след което компетентно жури оценява и награждава най-добрите със златни, сребърни и бронзови медали.
Златен медал…
Няма парично изражение на медалите, но идеята тук е, че който спечели златен медал, има право да продължи висшето си образование (без приемен изпит) по специалността, в която е проявил творчество, т.е. за която е награден. Аз влизам в играта, минават съответните защити и в един момент научавам, че печеля златен медал.
Дали съм бил много умен или съм влязъл в някакви независещи от мен схеми за разпределение на медалите – не знам. Но фактът си е факт и аз съвсем сериозно отивам с удостоверението в Комитета за младежта, за да ми легализират правото да запиша съответната специалност във ВУЗ. Там поглеждат документа и също съвсем сериозно отхвърлят искането ми. Не ми казват веднага причината, но по онова време да не изпълниш партийно решение си беше равносилно на затвор.
Чиновниците скоро се осъзнават и ме викат повторно на разговор – този път много любезни – и деликатно ми намекват, че точно в тази специалност аз няма как да се запиша за студент, тъй като всички места в нея вече са заети (за справка – кандидат-студентската кампания още не е започнала). Тук трябва да уточня, че става въпрос за факултет „Журналистика” към СУ, кампания 1978 г.
В края на краищата, виждайки цялата абсурдност на ситуацията, те ми дават да си избера всяка друга специалност на територията на страната и аз го правя, защото, както вече споделих по-горе, съм се появил в семейство на учители, а не на „активни борци”.
Общежитията…
Който няма богати родители или роднини в София, отива на общежитие. Сградите и стаите в Студентски град и сега са същите, с тази разлика, че тогава в стаите на първокурсниците задължително се настаняват един българин и двама чужденци и то от различни държави: от една страна – да научат по-добре езика, а от друга – да не могат да се организират по нации. И така, без мое съгласие, аз се оказвам в една стая със Салех (от Йемен) и с Хорхе (от Куба).
Съквартирантите…
Първият е тих, дисциплиниран и кротък, а вторият е по живота, непрекъснато в движение, активен за трима и много далеч от факта, че е тук, за да учи. През цялото време Салех се разхожда, вместо с нормални гащи, с една дълга до глезените кърпа. Хорхе се облича нормално, но за сметка на това разбирам, че се приближава към стаята още докато е в коридора, защото едно от любимите му занимания е да събира сънародниците си от етажа, удряйки по един тъпан.
След известно време аз и Салех успяваме да го убедим, че стаята не е най-подходящото място за кубински срещи и той се запилява някъде по другите етажи, идвайки от време на време в стаята, само за да се наспи.
За една година не видях този човек да отвори книга или да седне да учи. За радост, в тишина и спокойствие, прекарвам дълги вечери със Салех в истории за нашите различни култури, търсейки заедно точните думи. Представете си един кротък мъж (10 години по-възрастен от мен), който си приготвя с голямо усърдие и пие чай по шест пъти на ден и винаги, когато го питаш нещо, което не разбира, се усмихва дружелюбно. Няма как да не станем приятели.
Приятелите…
След 4 години ме помоли да му помогна да си напише дипломната работа – нещо, на което не може да се откаже. След още 10 години пак ме намери (една вечер по телефона, едва го познах по гласа). За да ми каже, че работи като началник на митницата на аерогарата в тяхната столица и ме кани да му гостувам. По онова време обаче аз нямах амбиции да пътувам нататък, а скоро след това избухна гражданска война за обединение на двете държави и връзката с този добър човек се прекъсна.
Ползата от следването…
Каква е ползата от следването ? Този 4-годишен престой ме научи да вярвам, че няма „абсолютна” истина, че всяка гледна точка за човек или събитие има своето основание, което трябва да се уважава. Разбирам също, че за да се развия успешно, трябва да прегърна партията (разбирай БКП) , а проявите на свободна воля и изразяване на собствено мнение се оценяват с „наказание” – за четири години получавам четири двойки от преподаватели-егоцентрици, които имат правото да игнорират усилията на други хора, само защото те мислят по начин, различен от техния (или са намерили и осветлили пропуск в личните им знания).
Споменът за тези години неминуемо се преплита с този за студентските бригади. Хубаво е човек да се научи на труд (два пъти годишно по близо един месец се трудим в полза на обществото).
Още по-хубаво е, ако ти плащат за тази чест.
Снимка: http://lib.colostate.edu