Радияна Манчева е ученичка в 10. клас в ГПЧЕ “Алеко Константинов”, град Правец, когато получава пълна стипендия по програма ASSIST. В момента е първа година студент в Университет Дрексел във Филаделфия, САЩ, където следва биомедицинско инженерство. Иска да специализира в изработката на протези за ръце и крака и по този начин да помогне на хора, които по един или друг начин са изгубили свой крайник, да се чувстват пълноценно и да водят нормален начин на живот.
За тези, които не ме познават, казвам се Радияна и съм сред седемте българи, които през учебната 2014/2015 г. бяха част от семейството на ASSIST. Като стипендиант по програмата получих възможността да посещавам престижното девическо училище The Baldwin School в щата Пенсилвания.
Радияна Манчева. Снимка: Личен архив
Преди да сте си направили каквито и да било прибързани изводи за училището, искам да ви уверя, че далеч не е така, както си го представяте (или поне си го представях аз). Когато за първи път отворих имейла, гласящ, че ще прекарам 10 месеца от живота си в училище, пълно само и единствено с момичета, очакванията ми далеч не бяха големи.
Да си призная, в началото дори се разплаках. Като човек, който дотогава беше посещавал единствено училища с ученици и от двата пола, изобщо не се зарадвах, че ще съм в клас, състоящ се изцяло от момичета. Преди да свикна с тази мисъл, трябваше дълго да си повтарям, че нещата не са толкова зле и че в някои страни това е напълно нормално.
Убедих се в правотата на разсъжденията си чак когато се озовах на кампуса на The Baldwin School. Когато за първи път се сблъсках с реалната обстановка, тъкмо течеше предсезонната подготовка на различните отбори в училището. Щом вече бях там, фактът, че ще уча в девическо училище, загуби значение.
Като се замисля сега, никога не ми направи впечатление, че всъщност момчета на кампуса почти нямаше – с изкючение на събитията, които бяха организирани съвместно с едно от съседните училища, което пък беше само за момчета. Тук е добре да спомена, че в повечето случаи полово разделените училища винаги вървят по двойки в САЩ: ако попаднете на училище само за момчета, много вероятно е в близост да има и такова само за момичета, и обратно.
Радияна заедно със съученичките си в The Baldwin School. Снимка: Личен архив.
Първите два месеца в новото ми училище не бяха лесни. Трудно свикнах с новата система на обучение и новия начин на живот. Всяка сутрин тръгвах за училище в 08:00 ч. и се прибирах в 18:00 ч., изтощена след дълъг ден в клас и двучасова тренировка по крос кънтри бягане. Не стига това, ами и щом веднъж вече бях вкъщи, трябваше да седна пред бюрото в стаята си, за да пиша тонове домашни за следващия ден.
Всеки, който смята, че в САЩ не се учи, няма абсолютно никаква представа как стоят нещата в действителност. Ако в българските училища учениците получават средно по 4-5 задачи по математика за вкъщи, в The Baldwin School количеството беше три пъти по- голямо, а домашното по история се състоеше от минимум 20 страници за прочит плюс писмен отговор в тетрадката на въпросите след самия урок. Бях толкова заета от понеделник до петък, че понякога дори нямах време да се чуя с родителите си, камо ли да намеря време да се видя с някого на по чаша чай или кафе (което в България се случва доста, включително и когато следващият ден е учебен).
Сред задълженията в The Baldwin School беше и носенето на униформа: тъмно синя или карирана пола с бяла тениска с яка или риза. Всеки друг цвят беше забранен, като можехме да си позволим да носим жилетки или пуловери в сив, бял или тъмносин цвят. Ако някога ми се отдаде възможност да допринеса за развитието на образователната система в България, определено бих предложила въвеждането на униформи в комплект с други разнообразни реформи. За учениците е много по-лесно да се съсредоточат върху самите уроци и задълженията си в училище, когато не трябва да мислят с какво ще са облечени на следващия ден. По този начин не само се спестяват време и усилия, но се осигурява и среда, в която всички се чувстват комфортно и всички изглеждат идентично.
Когато вече бях преминала през най-трудната част от обменната програма, а именно първите няколко месеца, нещата лека полека започнаха да се нареждат в моя полза.
Дойде време за баскетболния сезон. Всеки, който ме познава, знае, че аз дишам за този спорт. Отборът беше добър, мнозинството от момичета в него бяха мои близки приятелки и въпреки че началото на сезона не беше кой чак толкова успешно, аз се чувствах на мястото си.
Радияна заедно с две свои приятелки: Кейла (от дясната страна на Радияна), с която играят в отбора по баскетбол, и Чизоба (от лявата ѝ страна), с която заедно изучават скулптура. Снимка: Личен архив.
Наближаваше 31 декември и, поглеждайки назад към това, което бях постигнала през 2014 г., аз се чувствах по-мотивирана от всякога да продължавам да се трудя усърдно. Мечтаех си, че някой треньор от университетски отбор в САЩ ще ме хареса като състезател и ще ми предложи да играя за отбора, след като завърша гимназия. Все пак още не беше започнала най-важната и натоварена част от сезона, а вече се бяха свързали с мен от един колеж в района. Скрито се надявах, че ще последват и още подобни разговори, но за мое нещастие нещата взеха неочакван обрат.
На 3 януари 2015 г., по време на първия мач от новата година, при стъпване усуках коляното си и се контузих. Оказа се, че съм скъсала връзки и менискус, което означаваше, че ще прекарам по-голямата част от предстоящата година на пейката. Трябваше да се откажа от мечтата си и да приема факта, че ми предстои дълъг период на възстановяване. Лошото беше, че нямах идея кога ще мога да се оперирам. Трябваше ли да чакам до юни, когато се прибирах в България, или можеше да бъда оперирана и по-рано? Тази неяснота пораждаше у мен яд, а ядът – сълзи. Голяма част от януарските нощи прекарах плачейки в стаята си, чувствайки се разочарована, неразбрана и самотна.
Бързо обаче разбрах, че всъщност изобщо не съм сама.
Въпреки, че гневът ме придружаваше за дълъг период, приемното ми семейство показа, че мога да разчитам на тях и членовете му бяха неотлъчно до мен. Дори след като бях оперирана, Съни и Кейт (приемната майка и по-малката приемна сестра) ми помагаха със смяната на превръзките около коляното, а Сара (по-голямата приемна сестра) ми връзваше връзките на маратонките всеки ден в продължение на месец, тъй като ми беше забранено да опъвам едно от сухожилията на оперирания крак, за да може то да зарасне. Започнах да ходя на рехабилитация и въпреки че всичко ставаше изключително бавно, усещах, че напредвам, което допълнително ме мотивираше да се старая повече.
Радияна заедно с второто си приемно семейство. От ляво надясно: Кейт (приемна сестра), Съни (приемна майка), Сара (приемна сестра) и Джин (приемен баща). Радияна живее с тях от декември 2014 г. до края на обменната програма. Снимка: Личен архив.
Вярно, прибрах се в България с накуцвания, но нито за момент не съжалявах и продължавам да не съжалявам, че заминах на обмен в САЩ. Съдбата взима, но и дава. Обучението в САЩ и контузията ми отнеха десет месеца от спортната кариера, но пък ми дадоха много приятели, нови знания, съвсем друг мироглед и приемно семейство, което дори сега, след три години раздяла, ме прие в дома си с отворени врати.
Невъзможно е човек да израсне, ако прекара целия си живот в зоната си на комфорт. Трябва да се сблъска с трудности, да срещне нови хора и да опознае непознати култури, места и светове, за да може да разбере какъв е наистина, къде и как желае да живее и какво може и иска да прави. Винаги ще бъда признателна на ASSIST за възможността, която ми дадоха преди три години, и за това, че ми показаха посоката, в която желая да се развивам, и човека, който искам да стана.
Ако в момента сте в 10. клас и искате да сте на мястото на Радияна през учебната 2018/2019 г., сега е моментът да кандидатствате за участие в програма „Обучение на ученици в САЩ и Великобритания“.
Заглавно изображение: Радияна Манчева по време на мач от Националната баскетболна асоциация (NBA). Билетът ѝ е подарък от приемния ѝ баща, който по-рано разбира, че тя мечтае да посети мач от NBA.
