Гледаше ми се нещо ,,по-така’’. Гледаше ми се европейко кино. Гледаше ми се руско кино от преди 90-те. Избрах си ,,Сталкер’’ на Андрей Тарковски, тъй като знаех, че е по мотиви от повестта на любимите ми Братя Стругацки ,,Пикник край пътя’’. Сценарият на филма също е на Стругацки.
Филмът от 1979 г. разказва историята на Зоната. Място, на което се сбъдват най-съкровените желания. В ролята на сталкера е актьорът Александър Кайдановски, който води през препятсвтията на Зоната тези, които имат най-голяма нужда да сбъднат желанията си.
Един учен и един писател са тези, които сталкерът трябва за пореден път да преведе през капаните на Зоната, за да стигнат до стаята, сбъдваща желания. Всеки е воден от собствените си мотиви, като за тях това пътуване е по-скоро научен експеримент, отколкото лична нужда. В крайна сметка се оказва, че ученият иска да унищожи това дяволско място, защото то не е довело никого до нищо добро.
Как работи стаята? Това не е залтна рибка, която сбъдва желания. Това е опасен участък, който крие рискове и чака да бъде заплатена цената от този, чието желание се очаква да сбъдне. Може да желаеш да се изцериш от нелечима болест, да намериш любовта или да спасиш близък, но ако в сърцето си си сребролюбец, няма да постигнеш желаното, а ще се домогнеш до много пари, за които всъщност през цялото време мислиш.
Сюжетната линия на ,,Сталкер’’ проследява пътя на тримата мъже през Зоната и техните разговори, изпълнени с екзистенциални нотки за метафизичното, смисъла, вярата в доброто и злото. Там, където всички други са безсилни и човек няма какво повече да губи, се появява ролята на Зоната. Тя сбъдва желания, отваря врати към необикновен свят, който носи философията на максимализма ,,всичко или нищо’’.
Неслучайно Тарковски решава да заснеме кадрите извън Зоната на черно-бяла лента, а вътре кадрите да бъдат цветни. Действителността в Съветска Русия е такава – сива и само Зоната, макар и опасна, е различна и цветна. Тя дава надежда, въпреки че изисква и отнема много.
Сталкерът няма право да сбъдва свои желания, да се възползва от Зоната. Той е мисионер или откровено луд, чийто живот също е белязан от страховитата сила на Зоната. Обречен на нещастен живот, той води другите към тяхното щастие и не иска нищо в замяна. Нова е работата на сталекра.
Какво би станало, ако имаше такова място на Земята? Дали влиятелни хора биха залоупотребили с него? Дали би служило за добро? Дали някой не би опитал да се разполага с него, както той намери за добре, сякаш е негова собственост? Дали Зоната би ни спасила, или би ни повела към Страшния съд, а сталекрът би бил ангелът на смъртта, който ще засвири със своята тръба, за да възвести края на дните, повеждайки душите към отвъдното? Няма как да знаем, докато не достигнем онзи момент в нашето развитие, в който всичко е възможно – и безсмъртието, и вечната младост, и безграничната мощ на разума.
Дотогава можем да се радваме на това, което имаме или както казва съпругата на сталкера: „И ако нямаше скръб в живота ни, би било по-добре да ни няма, щеше да е по-лошо. В края на краищата, ако нямаше щастие, нямаше да има надежда“.
