Не знаеше откъде да започне. Когато се приготвяш за края, ти се иска да отложиш началото. Това правеше и той. Отлагаше го и се успокояваше. „Така или иначе там багаж няма да ми трябва”, казваше си.
Все пак намести очилата си и огледа малката кухня, в която напоследък прекарваше почти цялото си време – нищо, че му отне повече от 30 години да изплати двуетажната си къща. Всичко, на което държеше през живота си, вече си беше отишло. Младост, свобода, любов, мечти. Бяха му останали само празни стаи и куп избледнели спомени, които предпочиташе да не издухва от праха. Оставяше ги заключени зад много катинари в съзнанието си. „Само със спомени не се живее”- обичаше да просъсква през зъби, когато някоя сантиментална мисъл от миналото по погрешка разтупваше умореното му сърце.
Погледът му се спря на разкъсаните фотоалбуми, подаващи се под разхвърляната кушетка. Ако към почти всичко в къщата си изпитваше апатия, към тях не беше така. Тях ги мразеше. Между страниците им бяха замръзнали приятелите му, които бе изпратил до един. Стояха там с черно-белите си усмивки, причиняващи тъпа, вечна болка. Пак там лежеше и любовта му. Жената, на която беше посветил живота си. Която всъщност определяше като целия си живот. С нея си беше отишло сърцето му, оставяйки му само едно тъжно тяло.
Ето, че сега беше дошло и неговото време. Поне така казваха лекарите, а от малък му повтаряха, че „докториците трябва да се слушат”. Така правеше цял живот, така направи и сега, след като му казаха, че не му остава много. „Съжалявам, старче” – измърмори една от тях, затваряйки вратата на болничната стая. Няма нищо. Той не ѝ се сърдеше, дори почувства нещо, което не беше изпитвал досега. Облекчение, печална радост… не можеше да го определи, но за миг се усети силен. В смъртта си. Топлата тръпка от смесицата между адреналин, страх и безтегловност, която премина през слабото му тяло, някак му хареса и той ѝ позволи да порасне още малко.
Беше объркан. Малкият бунт, който организираше срещу съществуването си, го накара да се почувства жив за първи път от много време насам. Измъчена усмивка пропълзя по сухите му устни. Това му е интересното на живота – колкото и да го живееш, никога не го научаваш.
…
Завлачи тромаво чехлите си към албумите, за да ги скрие от погледа си, както правеше винаги. Но вместо да ги подритне, се наведе и вдигна един от тях. Започна бавно да го разгръща, като затваряше по куп топли сълзи с всеки лист. След като прегледа и последния, събра всички спомени от скърцащия си под и внимателно ги постави на масата.
„До скоро”.
Снимка: www.brighthub.com
