– Утре ще тръгнем към Мусала, тъкмо ще си починем малко след Вихрен Кончето.
Ведрият коментар на Момчил илюстрира много добре планинските ни емоции през последните няколко дни.
Едно пътуване, започнало по брега на язовир Голям Беглик, излезе далеч извън границите на Родопите и пое смело първо към Пирин, а след това към Рила. Добре, че през остатъка на лятото бяхме ходили достатъчно по плавните извивки на Стара планина, за да не се чувства тя изолирана от нашите странствания.
В първите дни на септември натоварихме в багажника на колата палатка, спални чували, едно колело, газов котлон, туристически раници и голяма торба с всевъзможни канчета, чинии, прибори, швейцарски ножчета, провизии и неизменната кафеварка и поехме в посока Родопа планина.
Веднага влизам в режим на пътешествие. Друг е вкусът на кафето, купено на някоя бензиностанция, редом с късметче (често гласящо “БЛАГОДЕНСТВИЕ”, “НОВО ЗАПОЗНАНСТВО”.). След Пазарджик, когато се отбиваме на юг, пътят започва да се къдри, но след Батак в стомаха ми започват направо да бушуват вълни от изпитото кафе по завоите. Мъжки стискам зъби и се наслаждавам на красотата на планината около нас.
Решили сме да палаткуваме от южната страна на язовира – Батлабоаз. Хващаме отбивката, която започва да обикаля язовира и там пътят е толкова разбит, че високото ни возило създава екстремни емоции. Виждаме доста паркирали коли и опънати палатки, но ги подминаваме, за да потърсим възможно най-усамотено място.
Първото на пръв поглед подходящо място носи следи и спомени от човешко присъствие. За жалост, тук нямам предвид нищо друго освен огромната купчина боклук, която са зарязали след себе си. Удобните маси, огнището и пейките не успяват да компенсират възмущението ни от гледката и решаваме, че това определено не е нашето място.
Мятаме се на колата, измъкваме я на заден ход по тесния път (под “ние”, имам предвид Момчил) и продължаваме по пътя, виещ се покрай язовира.
Не след дълго намираме и своето място – достатъчно открито, че дърветата да не създават твърде усойна атмосфера, с обособено огнище и близо до водата, за да може Момчил да хвърля за шарани или поне за пападайки.
Хапваме по един шоколадов “Мираж” за енергия и организираме “вкъщи”-то за следващите няколко дни. Газовото ни котлонче приютява една бърза леща, а тиганът още не подозира какви вкусни палачинки ще се родят от него на следващата сутрин. Спокойствието ни обхваща много бързо. С книга, с колело около язовира и с лека завист към каяците на съседите ни по палатки, малко по малко откъсваме от кожата си налепите от софийската реалност. Наситеното зелено на гората кара в главата ми да изскачат една след друга сцени от “Властелинът на пръстените”.
Тъй като все пак сме до язовир, започваме да се снабдяваме с полезна информация по различни канали – запитванията ни са насочени все към Митковци. Единият е баща ми, в качеството си на инженер хидромелиорации ( да разбира от язовири си му е в длъжностната характеристика все пак ), а вторият е кръстникът на Момчил – в качеството си на първа инстанция при запитване за много широк набор от тематики, една от които – как се ловят шарани. Никой от двамата, обаче, не може да ни подготви за главата от пътуването, наречена “студ на кутийки на брега на язовира йо-хо-хо”.
Въпреки дебелия чувал, след първия ден или по-скоро след първата нощ тук, силните ми чувства към язовира се простират единствено до чувствителност към пронизващия студ и капчиците влага, задържащи се по палатката ни.
– Ще седим ли и утре тук? – пита Момчил, а аз само това и чакам.
– Не! – отговарям доволна и планът е мигновено преструктуриран.
Събираме целия катун и поемаме към Пирин, познат и любим за Момчил и все още мистериозен за мен.
Достатъчно измръзнали и не много чисти, взимаме мъдрото решение да минем през минералните извори на Елешница, за да стоплим кокали, преди да идем на хижа Вихрен.
Заплюваме си едно от бунгалата до хижата, а аз, като малко дете, започвам да запомням, рецитирайки, върховете наоколо – Тодорка, Каменица, Яловарника, Злия зъб…
Още същата вечер си намираме неочакван спътник – или по-точно тя ни намира. Марина боязливо подвиква от съседното бунгало и, сама и не особено подготвена, бързо решаваме да се присъедини към разходката ни за следващия ден, а именно – към Муратов връх. Пътеката в самото си начало е полегата и приятна, а с доближаването до Муратово езеро пейзажът става малко по-каменист.
Вървим нагоре с Момчиловото леко темпо. (бел.ред. Момчил – опитен планинар, раздел планински бегачи с яки крака. Следователно можете сами да си направите изводите, че лекото му темпо изглежда на новата ни спътница като спринтиране нагоре по каменистите пътеки.). Затова и тя се отказва някъде около Бъндеришката порта. По принцип от върха би трябвало да се открие страхотна панорамна гледка към върховете наоколо, но само по принцип. Де факто с Момчил седим на върха, обгърнати от мъгла. Настъпва бързичко и на талази към нас, но все пак успявам да видя достатъчно, че да усетя сама притегателната сила на Пирин. Чувствам го приветлив, въпреки остротата му. Възхитена съм.
Разходката надолу е бърза и приятна. Ставаме свидетели дори и на образователните разговори на едно семейство, с което се разминаваме.
– Тате, откъде извира Марица?
– Аааами, някъде тук от тези планини.
Запомнете това, деца, ще ви послужи в часовете по география!
Усещането ми за притегляне към Пирин се запазва и до следващия ден, когато поемаме към Вихрен, но разбира се, не директно към него. Преди това покоряваме (и ни покоряват) малко по-ниския му събрат Кутело и Кончето. Вървя почти без да говоря по редица причини: студеният въздух жули гърлото ми, дишането ми е учестено, предизвикано от стръмното рамо на Кутело, а и думи биха били напълно излишни. Бих могла да изредя междуметие след междуметие възхитата си, но очите ми, широко отворени и обхождащи мраморните скали около мен, са напълно достатъчна проява на чувствата ми в този момент.
Когато, обяздили Кончето, стигаме до Вихрен, заварваме там Марина. Качила е върха с една голяма група възрастни французи, които весело заснемат върховете наоколо. Тръгваме дружно надолу в посока към хижата, за да прекараме вечерта, а и следващата сутрин със свежи забавления в столовата. Будим се рано и бодро зареждаме с по едно кафе. Една от хижарките е широкоплещеста бойна мадама. Да не ти се налага да се разминеш по тесен коридор с нея. От достолепната си позиция зад шубера тя изпъва ръка и подвиква на клиентите да дойдат, ако обичат много, да си вземат нещата.
– Пържени филийки! – първи път, умерено викане.
– Пържени филийки! – тонът се повишава към кресливост.
– ПЪРЖЕНИ ФИЛИЙКИ!
Кой би устоял на подобно приканване? Аз успявам и мислено се сбогувам с ръбатите рамене на Вихрен, с глупавото куче, което лежеше с главата надолу около бунгалото ни, с Тодорка, извисяваща се от другата страна на хижата.
Събрали студ и мръсотия по телата си, се насочваме към Сапарева баня и 2 часа киснем в топъл минерален басейн с всевъзможни водоскокчета.
Следваща спирка – Царска Бистрица. Там оставяме колата и поемаме нагоре по рилските пътеки. Дори и да няма кого да следва, човек трудно може да се обърка, тъй като вървим по широк коларски път. За онези, които не са закусили с пържени филийки, малиновите храсти се превръщат в доста изкушаващ повод за почивка. Досущ като същинска баба Меца, аз се мушвам в самата среда на едни храсталаци и с удоволствие “си подлагам”.
След известно време в гората, дърветата все повече оредяват и започваме да се движим по поляни, заобиколени от клекове. Тук за първи път краката ни започват на места да затъват в нестабилната почва и маратонките ми се залепят със звучно “джвак”. Преминавам с грация, подобна на тази на племенницата ми. (бел.ред. – Елена, няма година, все още не умее да ходи, нищо друго не е необходимо, за да си представите движенията ми). Малко след хижа Мусала мекото под краката ни преминава към твърдостта на морените нагоре и така чак до Леденото езеро. Застане ли човек на бреговете му, лесно би помислил, че Мусала е твърде отвесен и почти недостъпен. Това, обаче, е зрителна измама, на която не се поддавам. Върхът оставяме за следващия ден и влизаме да пренощуваме в заслон Леденото езеро.
Каква е вероятността Момчил, докторант физик, да срещне на заслон Леденото езеро двама физици на над 80 години? Достатъчна, мисля си, докато наблюдавам гореспоменатите трима да обсъждат кой в какво е специализирал. Единият е доста по-разговорлив и се впуска да показва снимки от пътуванията си. Другият, е видимо чешит. Висок, сух, с нахлупена на върха на главата му червено-бяла шапка. Лицето му не отразява емоция до момента, в който не ни споделя своята идея за своеобразна версия на Camino de Santiago, наречена “Камино в България, защо не?” по стъпките на Иван Рилски. Оживи се целият, започна да ръкомаха обяснително, наведен леко напред към нас, слушателите, сякаш иска да ни дръпне още повече вътре в историята си.
Някъде между историите си и топлата разтворима супа, която ядат, двамата хвалят топло хижарката. Тя стопанисва заслона през последните 27 години. Разказва ни за мълнии, за нахлувания в заслона през счупени прозорци и за любопитни въпроси, задавани към хижари като: “Извинявайте, Райското пръскало работи ли в неделя?”.
Смеем се от сърце и съпреживяваме.
И в тази вечер на заслон Леденото езеро, вечерта преди да изкачим Мусала, аз също си задавам въпроси и търся отговорите им вътре в себе си.
Все още не знам точно защо съм толкова влюбена в планината, но отдавна не се и питам.
Защото си давам сметка много бързо – при вида на първите минзухари по покритата със слана трева, при странно приятната болка в стъпалата ми, когато седна на някой камък след часове на ходене, при чара на измръзналия ми нос, единствен останал на открито, когато съм се мушнала в спалния чувал, при усещането за изпълващата свобода, която ми позволява да мисля по-ясно, да се чувствам по-лека, да мечтая с размах и да се вдъхновявам по-лесно… Толкова лесно, че тези думи сякаш сами излизат изпод пръстите ми и се разпръскват по белия лист, за да можем, макар и физически в пазвата на големия град, поне мислено да се пренесем някъде там, на някой склон, където единственото, което може да ни тежи, са натоварените раници и уморените крака.
Още вдъхновение ви чака във Facebook страницата на TrueStory.bg!
