Студентските бригади извън територията на страната ни, освен популярни днес, са били такива и в миналото. Разликата е тази, че ако в момента стягаме багажа си за САЩ и Англия, преди половин век младежите са отлитали предимно в посока Съюза на Съветските Социалистически Републики – СССР. Следващият дълъг, но увлекателен текст, ще ви разкрие подробности около тази отминала практика.
Лятото на 1982 година идва с възможността да отида на бригада в чужбина – изискват се добър успех и вяра в светлото бъдеше на социализма. Тези, които имат и двете, отиват на бригада в Германия (тогава ГДР), а тези, които имат само първото, отиват в Русия (тогава СССР). По-точно бригадата се оказва на територията на автономна република Коми.
Коми…
Заминаваме със самолет (около 10 часа), а се връщаме с влак (около една седмица). Бригадата продължава три месеца (20 юни – 20 септември), а ние сме около 200 студенти от няколко ВУЗ-а. Полетът е през нощта, а с изгрева на слънцето виждам под нас тайгата (едно огромно море от дървета и тук-там езера), над която летим с часове. Приземяваме се в столицата Сиктивкар, където ни посреща един огромен надпис „Дзоридзав коми му”, което приблизително трябва да означава: „Добре дошли на наша земя“. Местните хора са с монголоидни черти – ниски, набити, с дръпнати очи. След формалностите около летището продължаваме пътуването с влак (още около 20 часа). Пристигаме в Усогорск – най-големия град, построен от българите в тази република. Продължаваме пътуването на север, този път с автобус, по широк бетонен път и след стотина километра стигаме до крайната цел – строителната площадка на новия град Горен Мезен.
Историята, която чувам през следващите дни за тази идея – българи да добиват дървен материал. Всъщност основната идея е друга и тя води началото си още от края на Втората световна война, когато СССР и САЩ започват надпревара кой да стане световен лидер. През 60-те години на миналия век на въоръжение влизат балистичните ракети със среден и дълъг обсег на действие. Ако си направите труда да потърсите къде се намира на картата автономна република Коми, ще видите, че на север тя граничи със Северния ледовит океан и ако продължите мислено линията, ще стигнете до… САЩ. Разполагането на балистични ракети точно в този район е логично, защото, от една страна се намира далеч от външна граница, а от друга – те ще стигнат сравнително бързо до територията на противника. Тук възниква въпросът кой да построи базата.
Открийте Truestory.bg и във Facebook
Местните хора нямат този капацитет, а още от царско време тази територия се използва само като каторга (принудително изселване на престъпници и неудобни на режима) за руснаците. Тук климатът е суров (-40 градуса през зимата, шест месеца нощ, шест месеца ден). Някой гениален ум решава, че най-подходящи за тази работа са българите – технически грамотни, гладни и безпределно верни на идеята за идеологическия враг. Все пак за пред света нещата се обличат в други дрехи, подписват се няколко официални документа и първият влак пристига в тайгата през лятото на 1967 г. Тук няма нищо – просто едни релси в гората. Откачат и връщат локомотива и оставят българите във вагоните. Не искат нищо от тях, само да оцелеят през настъпващата зима.
Няма официална справка колко са загинали, но явно има и оцелели, защото през следващата година започва истинската инвазия. Примамени от доброто възнаграждение и високия „обществен престиж” (работилите в този район, след завръщането си в България, имат същите привилегии, както и тези, които са работили в Либия) пристигат хиляди и за няколко години построяват цял град за бъдещите съветски военни и техните семейства – с училища, поликлиники, кинотеатър и т.н. Междувременно започва и програмата за добив, преработка и износ на дървен материал. Това е една съпътстваща основната идея дейност, за която са привлечени слабо образовани българи.
Флаг – Автономна република Коми
Работата…
Тук отварям една скоба, за да разкажа накратко за тяхната работа – такава, каквато я видях аз. Дейността е разделена на три основни сектора – дърводобив, транспорт и дървообработване. В първия сектор са ангажирани почти неграмотни хора. Те са организирани в т.нар. горянски бригади (15-30 души). Техният „технически” ръководител получава задача да извърши сеч в предварително определен район. Докато не се изпълни задачата, хората не се прибират – работят, хранят се и спят в гората. Ако районът е голям или има съпътстващи проблеми, това може да продължи със седмици. Отчитането на труда става за цялата бригада, след което се прави вътрешно разпределение. По-знаещите боравят с машини, незнаещите – с брадви, а останалите – с ръце. Ето как става това на практика: първата група сваля дървото, втората група отстранява клоните, а третата група събира трупите на рампа. От нея специална машина товари дърветата на специален камион – лесовоз, защото трупите са дълги повече от 10 м. Той ги откарва (понякога на повече от сто километра) до т.нар. долен склад, където започва тяхната обработка. Във всяка една от тези дейности има екшън за цял филм.
В първите години (под страх да не се провали основната идея) на всички българи са дадени големи права – те имат право на оръжие и свобода на движение, няма „сух” режим, няма милиция и прокуратура. Но, както вече споменах, наред със специалистите тук пристигат и много прости хора с авантюристичен дух. В резултат на това се получава втори епизод на филма „Христофор Колумб стъпва на американска земя” – местното население пропищява от набезите на българите. Руснаците бързо вземат мерки – забраняват оръжието, алкохола и движението за нашите сънародници. Но няма сила, която може да спре българина, особено на такова забравено от Бога място. Официално руснаците няма как да изпратят свои спецчасти за поддържане на реда, а българските такива предпочитат да влязат в комбина с бракониерите, още повече, че последните си плащат за удоволствието. Изходът от тази деликатна ситуация е нетрадиционен, но изпитан исторически на други места по света – руските власти натоварват със задачата по контрол на българите своите затворници. Стотици от тях, излежаващи различни срокове присъди, са „командировани” тук. Наказанията им не се отменят, те просто ги „излежават”, контролирайки братята българи. Тъй като идват затворници с различни присъди, срокът на наказанието им се изчислява чрез големината на дневния порцион – колкото по-малък е той, толкова по-дълга е присъдата. В тази връзка първите руски затворници, започвайки разговор с българи, е нормално да ги попитат колко е техният порцион. Голямо недоумение настъпва, когато се разбира, че българите тук нямат официални присъди. Дотук с историята.
Източник: Wikipedia.org
Пристигането…
На строителната площадка на новия град пристигаме около 30 студенти. Останалите са разпределени по други обекти. Настаняват ни в една дървена двуетажна къща, построена на колове. Дървена е, защото този материал е в изобилие, а на колове, защото се води временна, до построяване на града. А този град се строи сериозно. Сградите в него са масивни, дву- и триетажни – от малки, но изключително здрави бели тухли. Дебелината на външните стени е около един метър с два прозореца – един отвън, друг отвътре, а разстоянието между тях е въздух. Разпределят ни по строителни бригади, аз се падам в тази, която строи паровата централа на града. Работим по 10-12 часа на ден. Храним се в обща столова с постно ядене от консерви. От време на време ядем и месо от консерви, но то е толкова старо, че няма никакъв вкус и се чупи като суха клечка. Пресните плодове и зеленчуци са мечта. Първите няколко дни всички имаме проблем с адаптацията – въздухът е сух, небето е ниско, не се мръква (в един часа след полунощ настъпва полумрак за около 1-2 часа). Отделно наоколо хвърчат едни мухи колкото малки врабчета, нахални комари в изобилие, а ухапването от някакъв вид дребни мушици води до незабавен оток.
Открийте Truestory.bg и във Facebook
В началото просто сме жалка картинка – един с подута буза, друг не може да вижда с едното око, а моята ръка изглежда на самун. Хубавото е, че подобна реакция се получава само след първото ухапване, след това организмът изгражда имунитет. Срещу комарите обаче няма имунитет – с каквото и да се мажеш, все намират начин. И макар на големина да са като нашите, за разлика от тях, като кацнат, въобще не се чудят.
Свободното време…
Както вече споменах, настаниха всички студенти в една къща. След работа няма какво да се прави – няма телевизия, радио, преса и условия за спорт. Затова организираме първенство по карти (бридж). Играем с часове. Основно задължение на мора (свободния участник при разиграването) става унищожаването на комарите в стаите на играчите. Процедурата е следната – влиза в стаята и светва лампата. Комарите кацат по стените и тавана. Започва премахване, като се използват различни средства – обувка, книга, ръка и т.н. Тази процедура се прилага многократно, защото стените на всички стаи са облепени с руски (разбирай шарени) тапети и намирането на кацнал комар изисква умение. Какво обаче става в стаите на тези студенти, които не участват в първенството? Скоро те заприличват на декор за снимки на филм по Хичкок. Представете си, че се събуждате сутрин и виждате десетина преяли комара, кацнали на стената до главата ви. По-точно виждате комари и разбирате, че са преяли, след като ги размажете. Това се повтаря всяка сутрин, само броят на комарите е различен. Една сутрин дори ставаме свидетели на нещо необичайно – в коридора срещаме непознат човек. Чак след внимателно вглеждане разбираме, че това е наш колега, който заспал с открито лице – грешка, която неговите съквартиранти не допуснали през въпросната нощ.
Проблемите…
Комарите не изчерпват нощните проблеми. Както вече споменах, къщата е дървена, на около един метър от земята и не представлява почти никаква преграда за любопитните представители на местната фауна да видят (а защо не и да опитат) нещо „чуждо”. В резултат на този интерес по някое време през нощта усещаш, че не си сам, рязко вдигаш чаршафа и виждаш в полумрака няколко пълзящи и скачащи твари – спомен, който може да си спестиш, ако заспиваш бързо.
Тоалетната е обща и е свързана с къщата посредством закрит тунел. На строителната площадка работят около 200 мъже. Една част от строителите тук са от много години – след изтичане на договора някои са се върнали в България и похарчили парите, други не успели да се социализират и ето ги отново тук, с нов договор в ръцете и примирение в очите, че така може би е по-добре за тях и техните близки в родината. За вторите със сигурност е по-добре, защото средно месечно един дисциплиниран строител заработва тук около 2 000 рубли (разбирай и долари, защото курса по онова време е 1:1) и по-голямата част от тях изпраща, защото тук просто няма къде да ги похарчи.
Приятелствата…
Сприятелявам се с няколко работници от бригадата, където съм разпределен. Това не са дървосекачи, а ВиК специалисти, заварчици и монтьори от различни краища на страната, дошли в този суров район от нужда и на които съм благодарен и до днес за уроците, които научавам от тях. Тежките условия ги правят само по-силни, отговорни и състрадателни. Никога няма да забравя момента, когато, след два дена работа на открито под непрекъснат дъжд, аз се разболявам, а един от тях, без да знам, отива до града (на 100 км) и ми купува лекарства. Никога няма да забравя и инструкциите, които ми дават, ако реша да се разходя сам в тайгата – какво да нося, как да позная тресавището, преди да вляза в него, кои билки, гъби и плодове не са отровни.
Никога няма да забравя и деня, в който отиваме да ловим сьомга и за първи път се срещам очи в очи с руски затворник. Ако искате, някой ден ще ви разкажа тази история. А сега искам да завърша с нещо друго – природата. В този край на света тя е величествена посвоему. Не че у нас няма гори и реки, но тук, заставайки под тези огромни и стройни дървета (над 20 м), знаейки мащабите на гората, наречена тайга, вдишвайки специфичния й аромат и стъпвайки по огромния и мек килим от мъх, бавно достигаш до чувството, че човек е велик само в претенциите си.
Източник: Wikipedia.org
Заминаването…
Идва време да си тръгваме. В началото на септември пада първият сняг, времето рязко застудява и вечер се налага да се пали огън. В къщата и гората не може, затова се събираме на улицата. Огънят е голям (тип бригадирски) и около него се събират както студенти, така и работници. Тук научавам как се топлят различните етноси. Българите си топлят ръцете с дланите навън, а останалите – с дланите навътре.
След края на бригадата отиваме в Усогорск, където ни плащат по около 1 500 рубли. След това тръгваме за Сиктивкар, а оттам за Москва. Получаваме около 10 дена време да изхарчим заработеното, защото по онова време е престъпление да изнесеш рубли от СССР. Спомените от този период и срещите из необятната руска земя могат да напълнят отделна книга. Някои от нас купуват злато на черния пазар (което, естествено, се оказва фалшиво), други оставят пари и вещи на познати и роднини, а трети, между които и аз, пазаруваме на килограм в различни градове стотици дрънкулки, които българските митничари конфискуват (поради недомислие в наредбите се оказва, че нямаме право да внесем стоки за повече от 100 лева, тъй като престоят ни зад граница не надвишавал 6 месеца).
Вече не помня какво точно отиде „в полза на държавата”, но споменът за река Мезен, тайгата и новите приятели остава в мен и досега.
Автор: Дарин Цанков
Открийте Truestory.bg и във Facebook
