Не ме е срам да го призная. Плача. Стъклата на очилата ми са замъглени и с откровен жест забърсвам сълзите, стичащи се под тях. Не подсмърчам само от уважение към останалите хора в киносалона. Но, о, убедена съм, че и те плачат. Момичето до мен от няколко сцени насам седи с ръка, подозрително прикриваща цялото й лице.
Причината: “Тайната на Коко“ (“Coco“) – най-новата анимация на Pixar и Disney.
Това не е първият, а надали ще бъде и последният път, когато студиата постигат подобен ефект у зрителите си. Когато излезе „Отвътре навън“ („Inside out“), мисля, че всички възрастни в залата бяхме под далеч по-разчувстващ емоционален обстрел от децата, макар и да гледахме анимация. Това, разбира се, изобщо не е случайно.
От една страна причината са темите, които засягат редица анимационни филми на Pixar и Disney. Носталгия, отношения на родители с деца, самота, различие – все чувства, с които възрастните лесно могат да се идентифицират. Познатите емоции правят филмите далеч по-лесни за съпреживяване. Човек поставя себе си на мястото на някой от анимираните герои и хоп, преди да се усети вече се чуди как да скрие сълзите си от развълнувания малчуган до себе си.
Външният вид на анимираните герои на Pixar е още една причина да се почувстваме порив да напоим ръкава си със сълзи. Неестествено големите и раздалечени очи, пухкавите бузки и диспропорционално малките крайници, които създават аниматорите, директно предизвикват умиление у зрителя. Усещането, че гледаме нещо сладко и беззащитно предизвиква неизбежна хормонална реакция у нас и засилва родителския ни инстинкт. Уголемените бебешки лица на героите, независимо дали са човечета, животни или роботчета, пък ни карат сякаш още по-лесно да разпознаем емоциите им и да ги съпреживеем.
Помните ли Съли (Съливан) от “Чудовища ООД“ (“Monsters Inc”)? Той беше син, космат, но като се взре в теб с тези огромни очи и няма как да не ти се прииска и ти, като Буу (малкото момиченце от филма), да го прегърнеш. Да не говорим за Майк – той постигаше същия ефект дори и с едното си око.
Да се върнем, обаче, на “Тайната на Коко“.
Филмът на Лий Ункрих (Lee Unkrich ) ни въвлича в един емоционален разказ за семейството, наследството, търсенето на себе си, допълнен от ярки цветове, запомняща се музика и любопитни културни особености. Действието ни отвежда в едно малко мексиканско градче по време на „Деня на мъртвите“ („Cinco de mayo”). Главният ни герой (с големи очи и бузи, знаете си вече) е Мигел – 12-годишно момче, което живее заедно с голямото си и шумно семейство. Мечтата на Мигел е да бъде музикант като своя идол Ернесто де ла Круз. Тук се появява първият конфликт в историята – от няколко поколения насам семейството на Мигел е забранило музиката да бъде споменавана, изпълнявана или почитана във всички нейни форми. Причината се корени в един съпруг и неговата китара, поели заедно по пътя на мечтата му, и една очакваща го съпруга, която в един момент е решила да спре да чака, да се вземе в ръце и да основе семеен бизнес.
Разбира се, Мигел не е склонен така лесно да изостави мечтата си и, накратко казано, успява да открадне една известна китара и да се озове в Светът на мъртвите. И за да може историята да придобие познатото усещане за приключенска обреченост, времето му да излезе оттам е има-няма една нощ.
Е, няма да издавам повече, но ще ви нахвърлям няколко ключови думи:
- Зрелищен и шарен свят на мъртвите
- Фрида Кало (о, да, ще видите за какво става въпрос)
- Доста скелети, облечени в колоритни мексикански одежди
- Експресен трамвай, осигуряващ панорамна гледка, докато се рее в небесата
- Брилянтно представяне на „деня на мъртвите“
- Задължителният животински другар – безкосместото куче Данте (плюс-минус чифт мънички цветни крилца)
- Разчувстващи семейни обрати
- Много, много музика
Цветен и красив, филмът далеч надскача визуалното. И макар сюжетът да не е изключително многопластов, богатството на емоции и способността им да бъдат предадени на зрителя го прави едно от страхотните попадения на Pixar и Disney.
- И не забравяйте – заредете се с носни кърпички!
