Отношенията между родители и деца са тема, която ме вълнува по различен, но винаги силно емоционален начин. Понякога ме разплакват или усмихват, а друг път ме кара да се размисля в дълбочина за цялата емоционална натовареност, за сложността и неоспорима простота, които едновременно носят в себе си, за самоотвержеността и егоизма, за любовта, която трудно може да бъде побрана в думи.
„Татко“ на Уилям Уортън, псевдоним на Алберт Уилям дьо Ейме, обаче, не срещна особена трудност да ме погълне с искрения си разказ за порастването, за връщането към корените, за прошката и за раздялата.
Държа в ръцете си ново издание, което ме кара да изпитвам нескрито задоволство. Защо? Защото се броят на пръсти новите издания на книгите на Уортън. Да се върнем, обаче, на „Татко“.
Историята, на пръв поглед проста и ясна, ни среща с Джон – синът, който се завръща в родното си място, за да се погрижи за болните си родители.
И макар сама по себе си тази история да е достатъчна основа за велик роман, Уортън отива отвъд нея, създавайки втори пласт на разказа – отношенията на Джон с неговия собствен син Били. Осмислянето на младостта и на връзката със собствените му родители кара Джон да погледне на своето бащинство по нов, различен начин. Отдалечаването му от Били в началото на романа контрастира на постепенното им сближаване с течение на историята. Но нима не е точно това смисъла на наученото от собствените ни родители – да не повтаряме техните грешки, а да се учим от тях, да ги надскачаме в близостта със собствените ни деца.
Спиралата на това да бъдеш син и баща едновременно с цялата емоционалност, която тя носи със себе си, е описана с прекрасна емпатия от Уортън. Успява да ни накара да голяма степен да съпреживеем усещането, колкото и сложно и многопластово да е то.
Цялостно, самата идея за връщането към родителите и преосмислянето на отношенията с тях в хода на собственото ни порастване е нещо, с което рано или късно всеки се сблъсква. Болни или остаряващи, оглупяващи или неразпознаващи ни, те остават завинаги наши родители. Неизбежността и драматичността, която носи това осъзнаване със себе си, накара мен лично да чета с леко свито гърло. Свито, от емоция, не негативна, но определено поглъщаща, също като и самият „Татко“.