Да си актьор означава да живееш стотици животи. Да се превъплъщаваш във всевъзможни образи и със всеки следващ сърцето ти да затуптява в друг ритъм, в главата ти да нахлуват чужди мисли, през вените ти да протича нова кръв. Да си актьор не е просто професия – мисия е. А да си добър актьор е дар Божи.
„Театър, любов моя” е комбинация от две вселени – театъра и творчеството на Валери Петров. И между тях попадаме сред бурята от чувства и емоции, разразяваща се в актьорската душа. Буря, от която не искаме да се скрием, а напротив – оставяме се да ни погълне цели. Да, искаме го. Копнеем. Нека ни оставят безмълвни думите, да ни възхити поезията, да ни изпепелят очите от сцената, в които горят пожари, да ни утешат сълзите, които след само миг се проронват от тях.
Четири са стихиите, които разтърсват света ни от сцената на „Театър 199”, потапяйки ни в своя – Касиел Ноа Ашер, Стефка Янорова, Лилия Маравиля и Красимира Кузманова. А по пътя през техните житейски и професионални ситуации няма да ви остане чужда нито една емоция – тъга, смях, възторг, изненада, разочарование – и още много, много други.
„Маски навсякъде, маски различни,
маски красиви за грозни сърца,
маски невидими, плътни, отлични,
които приличат досущ на лица,
маски – откакто се помним, защото
ний роби на фалша сме и той е наш крал,
и така е гласяло и латинското мото
на театъра, в който е Шекспир играл:
„Totus мundus agit histrionem”,
тоест „актьорствува целият свят”.
Да, откакто се помним, ний кръжим и се гоним
в един таен, безкраен и велик маскарад…“
Да си актьор означава да си боец. Да си безстрашен и в същото време – да умираш от страх. Да си силен и уязвим, да се доваряваш и да създаваш доверие. Да знаеш, че никога не живееш за последен път. Защото сцената е живот, а театърът е любов. Театър, любов моя!
А когато актьорът не е актьор, а актриса, душите в него 333 са!
Още вдъхновение ви чака във Facebook страницата на TrueStory.bg!