Съвременната българска литература се пробужда. Доказват го имената на смели автори, които не се боят да експериментират с формата и идеите в своите произведения. Едно от последните доказателства в тази посока е сборникът „Микро” на Мартин Колев, който побира в себе си осемдесетина кратки разказа. Те наистина отговарят на определението „кратки” – побират се на по една страница от книгата и могат да се прочетат в „разстоянието между две автобусни спирки”.
Всеки разказ е съкровище сам по себе си. Понякога сюжетът ще ви отведе в далечния Космос, в технологизираното бъдеще, в съседния квартал; ще ви срещне с герои, които имат проблеми като вашите или пък такива, които никога не бихте си и представили за възможни. Зад всяка история обаче прозира завладяваща човечност, ненатрапчива наблюдателност за света, в който живеем, за важните неща по пътя на ежедневието и за онова, което в крайна сметка ни прави хора – изборите ни, болките ни, мечтите ни.
Мартин е млад. Роден е през 1989 г. в Бургас. Но „Микро” (изд. „Либра скорп”) е неговата втора книга. Първата – “Кучето на терасата” – излиза през 2009 г. Негови текстове са били част от различни издания, сред които “Гранта”, “Капитал”, “Литературен вестник”, “Култура”, “НО поезия”. „Микро” ще остави у вас усещането за дълъг и извървян път, уплътнен с много работа, с томове изчетена литература и усърдно усъвършенстване на стила, за да стане брилянтен и да разпалва въображението на читателите. Тъй като наистина успява да го направи.
„Микро” е с непретенциозен обем – жанрът го предполага. Ще ви грабне от пръв поглед и с красивата си корица, която, заедно с илюстрациите, е дело на автора.
Премиерата на книгата за софийската публика беше в средата на месец октомври в Литературен клуб „Перото” и се превърна в истински празник за четящите гости.
Признавам, че отдавна не бях ходила на премиера на български писател, който не е затънал до колене в егото на автора, не размахва назидателно пръст, не поучава, не афишира колко е ерудиран и какъв масив от книги стоят зад гърба и творчеството му, не се държи така, сякаш ще го канонизират като част от литературните светила у нас още утре. Не. Той просто е разказал историите, които иска, както иска. Забавлявал се е (което си и личи!). И продължава да се забавлява, макар и леко смутен на представянето. Оставя себе си в сянка и дава шанс на книгата му да говори сама чрез себе си, защото много добре знае – тя е писана за другите. За онези, за които е отворил вратата на света си и ги е поканил да влязат такива, каквито са. Пък много ясно, че някои ще влязат с любопитство, а други – с калните си обувки и с безбройните претенции, че тук е твърде разхвърляно и няма достатъчно светлина… Но той, авторът, знае, че всякакви читатели има. Някои ще го разберат и ще го обикнат още от второто изречение, с други никога няма да имат обща точка на пресичане. Но това… няма толкова голямо значение. Той много добре знае кое е най-важното – опитал се е да го улови и да го запечата на страниците на книгата, а другото… другото е само суета. Мартин няма нужда от нея…
Тази статия ви хареса? Присъединете се към обществото на Truestory.bg и във Facebook. Там си говорим за книги, кино и музика, разказваме си вдъхновяващи истории за света около нас!
