Много хора вярват, че Disney World е вълшебно място – годишно цели 52 милиона души посещават известната ваканционна дестинация. Но какво всъщност го прави толкова магическо? На този въпрос най-добре могат да ни отговорят онези хора, които прекарват там всеки ден от живота си. Служителите. Един от тях, Майки Джейкъбс, се включва доброволно в една от общностите на reddit (Ask Me Anything), за да сподели всичко, за което хората са любопитни.
Джейкъбс е работил в Disney World в Орландо, Флорида, от 1989 до 2015 г. и е играл героя на Гуфи в продължение на около 20 години. И докато Майки първоначално възнамерява да „приземи” онези, които идеализират Disney World твърде много, в крайна сметка става така, че той разказва една пленителна история, след като е попитан за най-вълшебния си момент по време на работа.
Един ден две жени дойдоха с две малки момичета. Едното беше в инвалидна количка, а другото изглеждаше така, сякаш току-що е видяло смъртта. И дваете бяха много ожулени и натъртени, а това в инвалидната количка беше с гипсирана ръка. Двете жени с тях всъщност бяха медицински сестри от болница и искаха да врънат билетите на момичетата (нещо, което по принцип се опитвахме да избегнем на всяка цена). Когато попитах защо, те ми разказаха историята. Двете момичета били с майка си и баща си на излет и на път за вкъщи се случила ужасна автомобилна катастрофа. Майката буквално била обезглаевна пред очите им. По-късно бащата също починал, но двете момичета все още не знаеха това. Те нямаха пари и контакт с никого. А медицинските сестри искаха да върнат единственото, което двете имали – тези билети, за да съберат пари за момичетата да ги върнат у дома.
Сърцето ми абсолютно потъна. Ако бяхте видели тези момичета, щяхте да разберете защо. Те бяха наистина травмирани. Върнах им парите от билетите и предложих да бъда техен личен екскурзовод за останалата част от деня (което те не очакваха). Заведох ги до VIP зоната за гледане на парада. Трябваше да ги оставя там, докато облека костюма на Гуфи. По пътя надолу „пуснах” всяко детско майтапче, за което успях да се сетя. По принцип бях добър екскурзовод и знаех как да накарам децата да се усмихват. Но тогава нищо не работеше. На тези момичета изобщо не им беше до шеги. Оставих ги на моста, за да отида да се преоблека зад кулисие. Просто никога не бях виждал нещо толкова тъжно. Бях наистина засегнат и изпитвах ужасно усещане на безсилие, че не мога да оправя ситуацията. Когато се върнах, ги заведох да си вземат сладолед, показвах им какви ли не неща, но те не се усмихнаха нито веднъж. Сестрите обичаха Гуфи и се опитваха да го покажат, но просто не се получи.
Върнахме се към моста, за да гледаме парада. Именно там и тогава видях истинската магия. Бях се обадил на парадния отдел, за да ги уведомя какво става и организирахме частна среща специално за тях след представлението. Докато парадът идваше около площада на свободата, казах на момичетата, че съм се обадил на Мики и съм му разказал всичко за тях. Казах им, че Мики иска да се срещне с тях след парада.
Малкото момиче в инвалидната колчка се усмихна.
– Наистина? – Попита тя.
Сърцето ми прескочи.
– Наистина! Каза ми да се оглеждате за него и да го последвате обратно до City Hall.
Това проработи. За първи път ги чух да говорят. Всеки един параден изпълнител се приближи до тях на моста и им каза да се оглеждат за Мики. Всеки от тях го направи. Когато платформата на Мики се издигна, той успя да обърне тялото си настрани, погледна момичетата и се насочи към главната улица. Това беше всичко, което беше необходимо. Момичетата се вълнуваха. Бяха забравили за смъртта. Те се изгубиха във вълшебен свят и не можех да повярвам, че гледам как се разгръща пред очите ми. Последвахме тази платформа, пеейки „Мики Мания“ по целия път обратно.
Момичето, което беше Мики онзи ден, слезе от платформата си и дори без да сваля главата си, се приближи до мен и каза „Да вървим“. Вървях до Мики, така че видях точния момент, когато момичетата срещнаха новия си приятел. Те се срамуваха, но Мики вече контролираше нещата. Тези момичета се запознаха с ИСТИНСКИЯ Мики Маус този ден. И всеки един параден герой остана облечен, за да се срещне с тях. Един по един щяха да влязат, да поиграят малко заедно и след това да си тръгнат. Бяхме в салона повече от час. Мики остана в костюма през цялото време (което е трудно да се направи след парад). Когато Мики най-накрая се сбогува, имах две развълнувани момичета при себе си, които не можеха да спрат да се усмихват. Говореха и говореха, и говореха. Прекарахме прекрасен ден след случката, но това, което най-ярко си спомням, е, моментът, когато ходехме край розовата градина. По-голямото момиче каза: „О, мама обича рози! Искам да кажа…“ и после млъкна. Протегнах ръка и я поведох до портата, вдигнах я и я пуснах от другата страна, като казах: „Избери една!“. Изглеждаше щастлива, когато избра любимата си роза. Тя не каза нищо повече, а и нямаше нужда.
Сбогувах се с медицинските сестри и прекрасните момичета, след това се прибрах зад кулисите. Този път не плаках. Чувствах се толкова добре да бъда част от това. Разбрах, че колкото и да ми харесваше да помагам на гости в City Hall, истинската магия на Disney беше в отдела за герои. Благодарен съм, че преживях това. Този специален за мен ден.
Историята на Джейкъбс и двете момиченца, които току-що са изгубили родителите си, открадна много сърца. Въпреки че е разказана години след като се е случила, тя продължава да има огромен ефект върху живота на хората. След като прочитат разказа на Джейкъбс, много последователи се вдъхновяват да направят по нещо добро за някого в нужда. Един потребител заявява, че е дарил играчки на болницата за деца във Флорида, която е в непосредствена близост до Disney World, а по-късно и много други хора следват неговия пример. Благодарение на историята на Джейкъбс болнцата получава и много парични дарения.
Още вдъхновяващи истории ще намерите във Facebook страницата на TrueStory.bg!
