Еуфорията около посрещането на 3 март отмина. Спектърът от емоции се разля в двете крайности – от искрена национална гордост (за присъстващите на връх Шипка) до искрена национална покруса (за хванатите в капана на задръстването по пътя за върха). Тази година, благодарение и на хубавото време, много повече българи (у нас и по света) успяха да почувстват, макар и за кратко, онзи празничен порив, който стопля сърцата ни при вида на стотици млади, усмихнати и добронамерени хора, обединени от един патриотичен идеал, наречен „родина“.
В исторически план, на 3 март 1878 година се слага край на една успешна (от гледна точка на християните) война и начало на един неуспешен (за Русия) опит за коренно пренареждане на политическата карта на Балканите.
В резултат на недалновидната (разбирай несправедлива) политика на Великите сили обаче, през следващите години този географски район се превръща в „барутен погреб“ на Европа. Сценарий, който по-късно съвсем съзнателно се разиграва и в Северна Африка, и в Близкия изток и от който всички ние днес сме потърпевши.
Следващата история обаче няма да бъде анализ на британското високомерие в сферата на външната политика, а ще е един пример за политическа и верска толерантност. Пример, който особено много ни липсва днес.
Тази история се случва през далечната 1845 г. в едно малко село. По онова време то се нарича Кара-Арнаут. Разположено е на 17 км източно от Разград. През годините то е известно още с имена като Караджа-Арнаут, Малки Арбанаси, а от края на 1934 година и досега – като Голям Извор. И макар че околното население приема жителите на това село за албанци („арнаути“), то историческата истина доказва, че те са българи – преселници от Костурско (Македония), а причините за тяхното изселване, както обикновено, са на верска основа. Така или иначе, това село се оказва едно от двете изцяло християнски села в морето от турски села в Делиормана по онова време.
Историята на самото село е доста интересна и може би ще бъде тема на друга статия. Тук ще ви разкажем само за една малка следа от нея, случила се през далечната 1845 година.
В неизвестно за нас време, някъде на една от високите части в селото, е построена християнска църква, споменът и руините на която са известни на местното население с името „Св. Троица“ (по сведения, които за съжаление няма вече как да бъдат проверени, при своето нашествие турците заварват в тази местност не един, а цели 7 християнски храма). Не е ясно кога жителите на село Кара-Арнаут изпращат прошение до султан Абдул Меджит Хан, в което го молят да им бъде разрешено да възстановят въпросната, вече съборена от времето, църква „Св. Троица“, но през 1845 година идва отговорът му под формата на ферман, чийто оригинал, незнайно как, местните хора запазват и превеждат, а пък ние го намираме и ви го предоставяме за размишление тук:
ФЕРМАН*
Султан Абдул Меджит Хановата тугра
До славният и достойният главнокомандващ войските ми Миширю, мой първи министър съветнику, урегулатор на държавните и народните институти, който ръководиш с една тънка проницателна вещина кормилото на държавната машина; ти, който най-добре изкарваш всичките важни политически дела на империята ми; ти, който умно и мъдро крепиш основите на държавните ми главни ресурси; ти, който полагаш големи усилия и напрежения за стабилизиране колоните на империята ми във всяко едно отношение; ти, който грижливо и всестранно залягаш за благоденствието и величието на държавата ми, както и за доброчестината на моите поданици; ти, който си надарен от всевишния цар на царете (Бога) с всички добродетели и знания, велики ми везирио Мехмед Саид Паша, който понастоящем достойно заемаш достойния държавен пост (валилъка) на областта Силистра, както и подвластните му места. Дано Всевишния Бог продължи за дълги години твоята сила и слава.
Също и до Вас, високо просветений съдия и мюхтия на Разградската кааза. Нека Бог увеличи Вашата съдебна просветилна дейност!
Също и до тебе, мой достойни и примерний държавни чиновнику управител на Разградската кааза, както и до всички благородни и интелигентни там първенци и всички служители. Нека бог на всички Ви увеличи славата и силата Ви!
От съдържанието на настоящия ми царски акт, надлежно скрепен с височайшите ми царски знакове, който ще ви пристигне там ще узнаете обстоятелството, че раята селяни от селото Караджа-Арнаут, нахия Диване-Орманска, Разградска кааза, са подали до императорския диван покорна молба, с която като излагат, че източно православната християнска черква в селото, известна с името „Натурница клисеси” с течение на дните и годините от дълго време насам се е развалила: таванът се разпаднал, дуварите на някои места съвършено са се разпукали – просят височайшето ми разрешение за направата и поправката на тая черква. Въпросната черква по съдебно шериятския ред е била измерена и прегледана и констатирано било, какво тя е обемала едно пространство, състоящо се от 32 лакти дължина, 8 лакти и 9 пръсти ширина и 5 лакти височина. Съгласно съдебното решение и с официалната масбата, съставени и издадени от местната власт и представени в императорския ми диван, констатирва се факта, че действително въпросната черква се нуждае от коренна поправка и направа в размерите на старите граници и в обем на онова пространство, в което старата черква е била направена по-напред. За правилно разрешение на тези въпроси императорската ми канцелария (диван) е поискала мнението на Шеих-ул-исляма и неговия мюфтия мекнизаде-мемвлияна Мустафа Асим. Последният поставил въпроса на разрешение във форма на фетва с въпрос: „Могат ли и имат ли право раята християни от един град, да си правят старата черква, находяща се в града, която се била развалила и която се нуждаела от коренна поправка, като тази направа било до височината, по ширина, било по обем, се извърши на старите основи върху стария план?”
Отговор: „Да, могат”.
След като по тоя предмет речения Шеих-ул-ислям е издал надлежната свещена фетва в утвърдителен смисъл и ми явява, че не е противно на свещения шерият да се издава надлежното височайше позволение на просителите да построят и поправят развалената си черква, то благоволявам и давам височайшето си царско съизволение за направата на тази развалена черква, като за тази цел реших да издам надлежната си височайша заповед. Понеже поправката и направата на въпросната черква е допустимо от предписанието на свещения шерият и понеже по този въпрос се следва да се действа в кръга на закона, съгласно съдържанието на издадената от шеих-ул-исляматството свещена фетва – то за височайшето ми позволение издавам настоящия царски ферман, с който позволявам за направата и поправката на казаната черква.
Прочие, съобразно предписанията на свещения шерият и с условие казаната черква да се поправи и направи съгласно старите основи и да не надминава повече нито на дължина, нито на ширина, нито на височина, нито на обем на пространството даже и една педя и един пръст повече, издавам височайшето си царско разпореждане и се съгласявам да дам царско позволение, щото казаната черква да се построи и поправи въз основа на старите фундаменти и по стария план на черквата, а по повод на това, ако някои от моите царски чиновници би дръзнали да вземат от раята някакви суми, то виновниците в такова престъпление да се залавят и да се наказват най-строго със следуемото им се наказание. Следователно, щом на Вас, мой велики везирио, муширю, кадио и пр. мои царски служители, това обстоятелство Ви бъде известно, Вие сте длъжни да действате според както Ви предписва в текста тоя ми акт, като се стараете всячески да отбягвате да вършите действия, които били противни на тая ми заповед, вследствие на която издавам по тоя въпрос и настоящия царски височайши ферман, имеющ сила на закон.
Прочие, като пристигне при Вас тоя ми царски акт, заповядвам Ви да действате и да се разпореждате по тоя предмет, тъй според както е изложено в текста на тая ми царска заповед и съобразно с разпорежданията ми, подробно описани със съдържанието на тоя ми царски ферман, на който сте длъжни да отдадете подобаваща чест, почитание и вяра.
Тъй да знаете, тъй да действате; чест и слава отдайте на царските ми знакове – туграта и монограма ми, предложени в царския ми ферман, издаден в престолния ми град Константинопол – днес 15 дена шевал 1261 година от едира (1845 г. Хр.), издаден от султан Абдул Меджит Хан.
Превел: Д.А. Ихчиев
* Truestory.bg разполага с копие от оригинала на този ферман, както и с пълния текст на бюрюлтията, която Мехмед Саид Паша издава за неговото изпълнение.
Без да се спираме на твърде специфичния (от днешна гледна точка) начин на изразяване в него, ще обърнем внимание само на два факта, които откриваме в тази пожълтяла от времето кореспонденция.
Първият от тях е, че преди 170 години не е било противно на свещения шерият да се издаде разрешение за „направа и поправка“ на християнски храм в пределите на Османската империя, стига този ремонт да се направи „съгласно старите основи“. Какво се е променило оттогава в основните постулати на мюсюлманската религия ? Защо днес това да не е вече угодно и на кого служи тази ширеща се верска нетърпимост? На Аллах? На неговия пророк Мохамед? На някой съвременен духовен водач? Или на някой, който въобще не е чел Корана?
Вторият от тях е, че преди 170 години Мехмед Саид Паша – генерал губернатор и генералисимус на турската европейска армия в град Силистра, счита за уместно да припомни в своя бюрюлтия (заповед) до бея на Разградската кааза, че всеки държавен служител, дръзнал да поиска подкуп от „раята-християни“ за това разрешение, ще бъде наказан най-строго за това свое престъпление. Какво се е променило оттогава в основната схема за даване на строителни разрешения? Защо днес даването на подкуп се води за престъпление само на хартия? На кого е угодно да съществува този порочен кръг? На премиера? На кмета? На някой бюрократ? Или тази схема е заложена в съзнанието на всички нас?
Докога ще търпим някой друг да реди дневния ни ред и то по начин, който ни води до задънена улица?
Автор: Д. Цанков
