След теб остана аромат на луда обич,
оплетен в мъката на невъзможната Любов.
И дъжд проливен заваля,
помитащ цялата болезнена следа,
останала от теб в нощта.
Но не, това в очите ми не са изгарящи сълзи.
Това е жив планински ручей,
изливащ цялата изстрадана тъга,
примесена със любовта,
извиращи от моята душа.
Но, ще заключа всичко в себе си!
Заключвам в мене любовта,
заключвам спомена за теб,
заключвам в мене вечността!
Вратата е залостена изцяло,
резето хлопна,
ключът се завъртя!
Ще го загубя безвъзвратно.
Заключена е моята душа!
Ако загубеното някога намериш,
единствен си и само ти,
ще можеш да отключиш мойте двери,
залостили душата ми.
А аз ще чакам да се случи чудото,
свободни ние да летим,
в безкрайното отново да се влеем
и в Любовта си да горим!
Но, дали възможно е това,
когато сме убили Любовта,
от пепел пак да я родим?
Макар тя жива да е в мен, уви,
заключена е зад стени,
не ще я дам на никой друг, помни!
Във мен са твоите следи
и спомени от вечности,
а те свещени са, нали?
Авто: Таня Аргирова
Ако това стихотворение ти харесва, гласувай за него чрез бутона „Харесва ми“ в началото на настоящия материал или го намери в страниците ни във Facebook и Google+ и натисни „like“ и „+1″ под него.
Текстът е отговор на предизвикателството на Truestory.bg, наречено „Да говорим за любов!“. Повече за него може да научиш тук.
Снимка: Datawallpaper.com
