Помниш ли старата мелница,
сгушена сред люляците, край реката,
малко след страстната седмица:
целувката ни… аромата?…
Помниш ли белия… мелничаря –
дари ни със дъхава пита,
усмихна се… без да се скара,
за нищо дори не попита
Разказваха ни, че е много стар,
че можел да говори със Земята,
че някога добрият мелничар,
нахранил е със хляба си Луната!
Затуй ли тя, когато изтънее,
надвесва се над люляка и пее?
Отново ли се връща тук, за да опита –
най-сладката – пшеничената пита?
Дали понякога долавяш аромата:
в такава нощ съм онзи – мелничаря –
целувам се с момичето ми от Луната,
а хлябът ми в ръцете… пари!
Автор: Симеон Христов
Ако това стихотворение ти харесва, гласувай за него чрез бутона „Харесва ми“ в началото на настоящия материал или го намери в страниците ни във Facebook и Google+ и натисни „like“ и „+1″ под него.
Текстът е отговор на предизвикателството на Truestory.bg, наречено „Да говорим за любов!“. Повече за него може да научиш тук.
Снимка: Free-images.net
