От тишините ми се ражда зима.
Снегът, уплашен от топлите ми длани,
се рони като кратка смърт,
а устните събуждат онзи смях
и песен на капчуците,
премръзнали от тихата тъга
на влюбения, хвърлил
последната си ласка към небето.
И снежните крила на птиците
потрепват като устни,
събудени от тежък сън,
пречистени от обичта.
В ръкавите на Бог
притихват първите кокичета,
огрели зимата със пролетно очакване.
Денят се ражда объл като диск
и светъл като моето мълчание.
Ветрилото на падащия мрак
е хвърлено в ливадите,
щурците острят лъковете на цигулките
в пръстта, мърморейки за зимата,
а аз съм неочаквана сълза
по билото на хълма,
разпукната обич на жена
и вярата във бъдното.
Автор: Евелина Кованджийска
Ако това стихотворение ти харесва, гласувай за него чрез бутона „Харесва ми“ в началото на настоящия материал или го намери в страниците ни във Facebook и Google+ и натисни „like“ и „+1″ под него.
Текстът е отговор на предизвикателството на Truestory.bg, наречено „Да говорим за любов!“. Повече за него може да научиш тук.
Снимка: backgroundhdwallpaper.com
