Случайно срещнахме се в парка. Не бях подготвен за това.
Очите ми се насълзиха. Срещнах отново любовта.
Объркано щастлив, смутен, позабравения образ запали
след толкова години тлеещото въгленче у мен.
Не можех да повярвам, сън ли бе или мечта,
отново заговорих несвързани слова.
Уви, живота беше казал тежката си дума.
Ти не заслужаваше това.
Не смеех да ти се обадя, чувствата ти да не накърня.
Беше пак такава плаха, но със слънчева душа.
Набързо тридесет години тревожно върнах назад.
Ти беше щастлива, ала аз не успях.
Сърце ми подсказа с нежния си зов:
Иди, потърси, намери първата несбъдната любов!
Редовно си спомнях за тебе след всеки мой неуспех.
Мечтаех, отново мечтаех, това бе моя малък утех.
Не исках, не можех да повярвам, че се случи така.
Съдбата жестока бих смазал с крака.
Животът ми бързо премина, като бурна, мътна река.
Опомних се… късно, защо се случи това?
Защо не пророних тогава две топли, нежни слова?
Бог ме наказа жестоко да тегля тази тежка съдба.
Искам често да те виждам, сърцето мое ти плени,
с добротата във душата и с усмихнатите ти очи!
Прегръдките ти топли обожавам.
След среща с теб се обновявам.
Обичам те, това го знай!
Ще пазя нашата любов до край!
Автор: Костадин Иванов Евстатиев
Ако това стихотворение ти харесва, гласувай за него чрез бутона „Харесва ми“ в началото на настоящия материал или го намери в страниците ни във Facebook и Google+ и натисни „like“ и „+1″ под него.
Текстът е отговор на предизвикателството на Truestory.bg, наречено „Да говорим за любов!“. Повече за него може да научиш тук.
Снимка: Blog.yanidel.com
