Под шапката на облачното време
косите ти ме греят като слънце.
Усмивките ти – бели хризантеми,
свенливо вятърът откъсва.
Вървим по пясъка на тишината,
вълните крият стъпките ревниво.
Очите ти са романтично лято
с море така дълбоко синьо.
Събираме от думи раковини
и миди – обли от очаквания.
Да срежем чувствата си – сладка диня.
Как лепнещи са устните ти…
Самотна лодка на брега ни чака
със гларус – капитан, крещящ на борда.
И нека порив улови платната
към любовта – в душите остров.
Автор: Михаил Цветански
Ако това стихотворение ти харесва, гласувай за него чрез бутона „Харесва ми“ в началото на настоящия материал или го намери в страниците ни във Facebook и Google+ и натисни „like“ и „+1″ под него.
Текстът е отговор на предизвикателството на Truestory.bg, наречено „Да говорим за любов!“. Повече за него може да научиш тук.
Снимка: photobucket.com
