На Есенин плуващите думи
с топлите ми покриви танцуват!
Не.
Не може тъй,
дори безумен, този свят
така да се преструва.
Та нали венъж поне
е бил целуван всеки
и люлян от смях
и носен като вяра.
Не.
Не може от тъга
по-ярко да ти свети
и мъглата по душата
да е бяла.
Щастието, че съм тук
сега… и се любувам.
Че лежала съм със теб
насред полето.
Че веднъж поне
и моят стих е бил целуван.
Че сме скачали с вълните…
Леко.
Пели от задавени
молитви.
С пълно гърло –
крясък на камбана.
Моето крило и моят бит си
неполитнал…
непристанал.
Автор: Яна Кузманова
Ако това стихотворение ти харесва, гласувай за него чрез бутона „Харесва ми“ в началото на настоящия материал или го намери в страниците ни във Facebook и Google+ и натисни „like“ и „+1″ под него.
Текстът е отговор на предизвикателството на Truestory.bg, наречено „Да говорим за любов!“. Повече за него може да научиш тук.
Снимка: galleryhip.com