Желанията мои искаш ти да знаеш,
ала своите не ще признаеш,
или може би се колебаеш,
че след това ще се разкаеш.
Желая това, което не мога аз да имам –
душата си със твоята да сливам,
не само телата прежаднели,
но и думите… сега тъй онемели.
Желая да те видя през деня,
без да свеждам аз глава,
защото мога нещо да направя
и следа пред всички да оставя.
А те дори не подозират
и не трябва да разбират.
нали от истината те е срам
и ще ме виниш с ужасен плам.
Минаха месеци, година,
но болката така и не отмина,
тя в гняв силен се превърна,
че не мога пред тях да те прегърна.
Желая да спра да те оправдавам,
че себе си ти подарявам,
а ти се подиграваш с мен
и забравяш на следващия ден.
Желая да не виждаш моите сълзи,
които че проливам, не вярваш ти,
нали от теб са завладени те,
както от близалката – дете.
Желая да свършат всичките игри,
ясно е, във тях сме най-добри.
Да се доказваме не виждам смисъл,
другаде витае мойта мисъл.
Желая жертва да не ме наричаш ти,
защото хищникът във мен крещи,
събуди се и всичко в мен скова,
благодарение на тебе е това.
Желая и да не пиша аз това,
но слабост са ми моите слова,
винаги излизат от изморените устни,
които за тебе бяха толкова вкусни.
Че само аз така се чувствам, осъзнах
и съдбата си тежка призовах.
Надеждата ще лежи във мен,
с „Обичам те!“ се събуждам всеки ден.
Автор: Вера Балабанова
Ако това стихотворение ти харесва, гласувай за него чрез бутона „Харесва ми“ в началото на настоящия материал или го намери в страниците ни във Facebook и Google+ и натисни „like“ и „+1″ под него.
Текстът е отговор на предизвикателството на Truestory.bg, наречено „Да говорим за любов!“. Повече за него може да научиш тук.
Снимка: Wisegeek.com
