Мойта влажна земя е попила сълзите му мъжки
и горчи, като младото вино в яда си смъртта.
Аз съм гола без съвест, вина и задръжки,
и готова отново да вдиша със него ръжта.
Мойто малко небе е побрало коравата сила
на ръцете, докоснали всичкото истинско в мен.
Той не иска да знае, че дълго съм крила
топлината на меката плът, ще си тръгне сломен.
Той не иска да знае вулкан или клада
изгори до основи ранимото мъжко сърце.
Иска само така да ме помни, безумна и млада,
шепа мокра земя под горчиво небе.
Но преди да закрачи с изтръпнали устни
ще целува душата ми дива и къс подир къс
ще раздира плътта ми, не ще да го пусна,
но така ще си тръгне, съвсем като мъж.
А високо, на клона, виновните славеи
ще събират по сламка с любов от окото ми.
Аз не плача, напротив, усмихвам се. Знаеш ли?
Трябват двама. От двама се свива гнездото.
Автор: Николина Милева
Ако това стихотворение ти харесва, гласувай за него чрез бутона „Харесва ми“ в началото на настоящия материал или го намери в страниците ни във Facebook и Google+ и натисни „like“ и „+1″ под него.
Текстът е отговор на предизвикателството на Truestory.bg, наречено „Да говорим за любов!“. Повече за него може да научиш тук.
Снимка: Pixshark.com
