Във нощите безкрайни и думите нетрайни,
изречени без милост и без свян,
стаявам дъх и губя сила
да те обичам както искам, както знам.
И губя се в мъглата на твоите желания,
и лутам се сама – дори в прегръдките ти страстни,
защото знам – не съм аз твоята една.
И, да, жалко е, но е така…
Затова си тръгвам, но връщам се.
И пак така, и пак така –
надежда и фантазия, реалност и тъга
опиват ме и смачкват ме – това е любовта?
И тук по смисъл трябва да е края,
какъв е той, опитвам се да разбера.
Но зная – лудост е да спра да те желая
в мъглата, някога, сега, в безкрая…
Автор: Ема
Ако това стихотворение ти харесва, гласувай за него чрез бутона „Харесва ми“ в началото на настоящия материал или го намери в страниците ни във Facebook и Google+ и натисни „like“ и „+1″ под него.
Текстът е отговор на предизвикателството на Truestory.bg, наречено „Да говорим за любов!“. Повече за него може да научиш тук.
Снимка: Postpartumprogress.com
