Да, безразсъдна съм. И уязвима.
Сбирам трошици от чужди трапези.
Но в неуюта на дългата зима
даже най-дребният жест е полезен:
песничка в утрото – да ме разсъни,
поглед – да гали нозете ми боси,
сила – да свикна с житейските тръни,
стръкче доверие – вместо въпроси.
Рой пеперуди над нощни поляни
тихо си шепнат как те харесвам
и ме разтапят онези мечтани,
но невъзможни с тебе вълшебства.
Дъжд, който пътя на две не разделя.
Милост към женското „още минута“,
смях за забрава и дъх за постеля,
тихо блаженство от длан върху скута.
После – отново колапс сърдечен.
Дълго сбогуване – като по книга.
Обич без ресто. Чакат те вече…
Но и това светло „нищо“ ми стига.
Танц по жарта на неслучено лято.
Радостен вик на финалната права.
И в бедността си дори съм богата.
Хлябът се чупи с ръце… И раздава.
Автор: Милена Белчева
Ако това стихотворение ти харесва, гласувай за него чрез бутона „Харесва ми“ в началото на настоящия материал или го намери в страниците ни във Facebook и Google+ и натисни „like“ и „+1″ под него.
Текстът е отговор на предизвикателството на Truestory.bg, наречено „Да говорим за любов!“. Повече за него може да научиш тук.
Снимка: favim.com
