В малка зала, оборудвана с флипчарт, екран за прожектиране, маркери и други образователни пособия, се е събрала група учители. Националностите им варират от скандинавските държави през южноевропейски представители на Гърция, Испания и Португалия, допълнени с централноевропейци за цвят. Варират също и предметите, по които преподават. Математици обменят добри практики с хуманитари, учители по информационни технологии и представители на училищната администрация и управление.
Необичайно за тях, те са в ролята не на обучители, а на обучаващи се. Тематиката е „Управление на конфликти“ не само в класната стая, но и извън нея.
Обучението им преминава през разглеждане на модели, стратегии и тактики за справяне с проблемни ситуации, начини на възприемане на конфликта и теории, свързани с него. Този текст, обаче, няма за цел да ви запознае с теорията и да анализира дали асоциациите ви с думата конфликт са положителни, или отрицателни.
Този текст ще ви разкаже две човешки истории. Едната от тях е прекрасен пример за емпатия, възпитание и приемане на различните с целия им шарен спектър от особености. Другата е за процеса, в който научаваме децата си да бъдат отговорни за действията и думите си, тъй като те оставят следи върху околните.
Първата история идва от Беа. Преподава английски в начално училище в Гранада, Испания. На въпроса ни да помислят за ситуация, в която назряващ конфликт е бил видян не като проблем, а като възможност, тя ни разказва за Алекс. Той е дете в нейния клас, което има аутизъм. По време на занятията без проблем се съсредоточава и работи над конкретни задачки. Междучасията, обаче, са истинско предизвикателство. Оставен в непозната и плашеща социална среда, Алекс се чувства като в джунгла. И реагира дефанзивно. Покрил главата си с ръце, той се втурва по коридора, преструвайки се на кола. Маневрите и завоите му често резултират в блъскане в другите ученици и издаване на силни шумове (все пак нали колите бибиткат, а гумите им свистят по шосето). След редица подобни междучасия другите ученици се оплакват на Беа. Те не разбират ситуацията в нейната цялост. Те знаят, че Алекс реагира на някои неща по начин, различен от техния, но онова, което виждат те в поведението му, за тях е познато и обяснимо единствено като агресия. Той ги блъска и крещи, притеснява ги. Беа знае много добре как се чувстват. Вместо да се опита, обаче, директно да промени поведението на Алекс, тя подхожда по друг начин. Обяснява на съучениците му колко е уплашен той в междучасията – без ясна задача, оставен на нещо, което той възприема като „произвол“. В следващите няколко дни Беа започва да наблюдава много интересна ситуация. Някои от учениците се превръщат в „доброволци за Алекс“ и се редуват да се грижат за него. В едно от междучасията някой му казва „Хей, Алекс, сега ще играем на футбол“, а в следващото някой предлага да рисуват заедно.
Алекс вече не е самотна кола, катастрофираща в хората в коридора, а неговата джунгла постепенно се пълни с приятелски лица. Никой не се е опитал да го промени, напротив. Направили са нещо много по-простичко, но и едновременно с това почти непосилно на моменти. Разбрали са го.
Втората история ни я споделя Мариус – норвежец до мозъка на костите си. Както навсякъде в Европа, така и в Норвегия въпросът за тормоза в училище е на дневен ред. Училището, в което преподава, е силно ангажирано както с дейности по превенция на тормоза и насилието, така и с такива, чрез които децата да осъзнаят същността на насилието, какво го поражда и как да реагират. Мариус ни разказва за един от инстументите, които използва в часовете си, за да накара малчуганите да развият отговорност към собствените си действия и думи. Възпроизвежда заниманието с групата учители и то протича по следния начин: въоръжен с маркер, той рисува на голям лист хартия едно симпатично човече и го представя на останалите:
– Това е Анди. Преди да ви разкажа неговата история искам да ви помоля да се замислите за някого, на когото държите и да го нарисувате на вашите листи. Визуализирайте си го хубаво, почувствайте емоцията си към него.
Групата следва инструкциите. Аз следя с интерес умелението, което се изписва по лицата им докато мислят за любими хора, а след това с усмивка разкривените човечета, които започват да се появяват по листите. Когато пред всеки един от учителите има рисунка, Мариус продължава.
– Сега ще ви разкажа историята на Анди. Той е на десет. Будно и любопитно хлапе е. Налага се да се премести в ново училище, напълно непознато за него. Той е новакът и другите деца го взимат на прицел. Започват да го тормозят. За всяка една от обидите, които получава Анди, искам да сгънете листите, които държите, на две. „Зубър!“
Следвайки примерът на Мариус всички прегъват листите в ръцете си.
– „Дебелак!“ – следва ново прегъване – „Смотльо“ – листите са превити на осем – „Загубеняк!“, „Мамино синче!“, „Лигльо!“
Мариус продължава да изрежда обиди, докато листите в ръцете на останалите не могат да бъдат сгънати повече.
– Това, което виждате, са месеци насъбрани обиди и горчивина. Тежко за едно дете, нали? След известно време Анди се мести в ново училище, намира си нови приятели, чувства се добре. И един ден съвсем случайно той среща няколко от хлапетата, които някога са го тормозели. Те също са пораснали. Както се казва, дошъл им е акъла. И му се извиняват. Сега, нека за всяко едно „извинявай, Анди“ да разгънем листите си. – призовава Мариус, давайки пример със своята рисунка – „Съжалявам, Анди!“, „Прости ми.“, „Не исках да те нараня.“ .
Когато Мариус престава да говори в ръцете си той държи рисунката на своя Анди, набраздена на местата, на които листът е сгъван.
– Какво виждате? – пита той.
Аз се вглеждам в лицата на учителите, вгледани в своите рисунки, до една белязани от прегъването.
– Следи. Белези. – отговаря някой.
– Да. – потвърждава Мариус – Белезите остават. Когато правим това упражнение с ученици в клас, се опитваме да им предадем идеята, че те също могат несъзнателно да бъдат насилници. Думите също могат да нараняват и колкото и извинения да поднесем след това, не можем да изтрием казаното. Следите винаги ще бъдат там. Точно заради това трябва всички ние да се научим да осъзнаваме последствията от думите и действията си. Ние, като учители, трява да възпитаме в децата тази отговорност и това разбиране.
Тук слагам край на тези две истории. Те са едни от много подобни. Истории за прекрасни учители и за съвестни деца. Истории за уроците, които трябва да научим и за онези, които трябва да предадем нататък. За да може децата никой да не оставя белези по нашите деца. За да може все повече Алексовци да се чувстват защитени в училищната джунгла. За да може всеки Анди някъде там да бъде една усмихната и непрегъната рисунка.
