Наскоро излязлата на български език книга „Фаворитката на султана“ (изд. „Колибри“) на английската авторка Джейн Джонсън поражда смесени чувства при първа среща. Имам предвид корицата и заглавието, които навеждат на мисълта за мелодрама.
С прочитането на първите 20 страници тези чувства окончателно се изпаряват, за да се появят отново под формата на умерено разочарование в края на творбата. Но за това – по-късно.
Историята се помества в реална историческа епоха, между 1677 и 1683 година, в Мароко, което по онова време амбициозно се назовава империя. Мулай Исмаил, султан и абсолютен владетел на този т.нар. „кош, пълен с плъхове“, е образът, който макар да не е главно действащо лице във фабулата, е надвиснал като сянка във всяка от почти 400-те страници на книгата. Оттам той оживява в своята пълна страховитост и парадоксалност, вменени му отчасти въз основа на малкото оцелели исторически извори, отчасти вследствие на плодовитото въображение на своята създателка Джонсън. Исмаил царува сред разкоша на своя богат и помпозен дворец, рожба на неговата ненаситна грандомания и амбиция да надмине всеки друг монарх по великолепие. Отвъд стените на двореца робите, използвани за неговото построяване, умират като кучета в калта, молещи боговете, от които е трябвало да се откажат, за милост и бърза кончина. Вътре в двореца други роби и свободни хора треперят пред непредвидимите изблици на ярост на султана, заплитат интриги, експериментират с тъмни магии и се опитват да се докопат до по-горни стъпала в безскрупулната дворцова йерархия.
Именно на този фон е обрисуван нашият главен герой – робът от африканското племе Сенуфо, наричан Нус-Нус. Като образован евнух, приел Исляма за своя единствена религия, Нус-Нус се ползва с известно доверие в двора. Нему е поверена отговорната задача да води дневника, в който се вписват имената на жените от харема на Исмаил, с които султанът ляга всяка нощ. Вътрешният му свят е изложен на показ от авторката на романа, която по този начин ни предлага да се замислим върху някои фундаментални въпроси, свързани с човешките психика, физика и емоция. Този необичаен герой определено печели симпатиите на читателя, защото той е така важният за всяка история малък и обикновен човек в центъра на големите събития. Дали ще намери силата в самия себе си, за да преодолее всички препятствия? Дори още в самото начало на творбата придворният евнух изпада в безнадеждна ситуация и, заподозрян в жестоко убийство, е хвърлен в тъмницата, забравен и безпомощен, в очакване на смъртно наказание. И това е едва началото на неговите премеждия.
Споменавайки по-горе за харема на султана, идва време да представим и женския образ, дал името на книгата. Тя е Алис Суон, английска дама, стара мома на 29 години, красива, стройна, руса и синеока. Семейството й е на ръба на финансов крах, но с непокътнато и упорито достойнство смогва да поддържа илюзията за изобилие и принадлежност към висшето общество. Уреденият брак с непознат, но богат мъж на средна възраст, е спасението на Алис и семейството й от безизходицата. Пътувайки към бъдещия си живот на омъжена жена, корабът й е нападнат, а Алис е пленена. И тук съдбите на нашите главни герои се преплитат безвъзвратно, защото красивата англичанка е продадена в робство, а поради непокътната си целомъдреност и екзотичния си външен вид, е предназначена за подарък на владетеля на Мароко Мулай Исмаил. Придворният роб Нус-Нус е освободен от затвора и под страх от мъчителна смърт му е възложена нелеката задача да убеди упоритата бъдеща наложница на султана да се отрече от християнската си вяра и да стане една от стотиците жени в султанския харем.
От този момент нататък техните съдби са обвързани завинаги и двамата главни герои преминават през безброй изпитания – заговори, страдание, война, епидемии, загуба, любов, омраза… Книгата ни запознава с множество второстепенни действащи лица – първата съпруга на Исмаил, Зидана, която среща у Алис достоен конкурент за симпатиите на султана, великият везир Абделазис, твърдо решен да се докопа до властта, строгият, но достоен пълководец, когото наричат Калайджията, и много други. Сцените се сменят и действието се развива динамично, като на кино. В същото време авторката наслагва все повече и повече щрихи на протагонистите, за да можем в самия край на творбата да усетим, че сме ги опознали.
Най-сетне идва и моментът, в който следва да се споменат няколко думи за развръзката на „Фаворитката на султана“, разбира се, без да се нарушава изграденият съспенс. Стигайки до епилога, аз лично бях оставена с чувство на разочарование, което се зароди около стотина страници по-рано, някъде в Англия по време на официалното посещение на делегацията на султан Исмаил в двореца на Негово величество краля на Англия. Там някъде магията се разпада, ритъмът се нарушава и като цяло динамиката на романа се променя. Сюжетът се развива някак прекалено като на кино, събитията стават твърде неправдоподобни, действието се опростява и самият край увисва в пространството и не носи удовлетворение. Естествено това е едно мнение, което може (даже се надявам) да не бъде споделено от мнозинството.
С изключение на споменатото опростяване и изтъняване на сюжета с напредването на книгата, „Фаворитката на султана“ е приятно четиво, което се смила лесно и не обременява твърде много читателя с излишни размисли и философски идеи. Стилът на писане е непретенциозен. Историята е представена в първо лице от гледната точка на двамата главни герои, което по любопитен начин поставя едни и същи събития в две различни перспективи. Освен това за по-любознателните тази творба може да се окаже добър повод да се разровят в историческите извори, за да добият допълнителни знания за това твърде неизвестно за нас място Мароко и неговата съдба. Или за да проверят доколко Джейн Джонсън се е подготвила исторически, преди да напише своя роман.
