Изгарях от желание да гледам „Слава“ (2016), откакто изгледах „Урок“ (2014). Разбира се, тогава нямах ни най-малко представа за заглавието на филма, историята или актьорския състав. Знаех единствено, че „Урок“ е първата част от бъдеща трилогия, в която младите режисьори Кристина Грозева и Петър Вълчанов показват едни от най-болезнените аспекти от българската действителност. Това обаче ми беше повече от достатъчно, защото „Урок“ се закрепи в съзнанието ми като смислен и добре реализиран проект, който заслужава всяка от купищата награди, които спечели в чужбина.
След месеци на чакане най-накрая имах възможността да гледам „Слава“ и то на същото място, където за първи път видях „Урок“ – в центъра на Кюстендил като част от серия прожекции под открито небе благодарение на сътрудничество между общината и София Филм Фест. Този път удоволствието беше още по-голямо, тъй като филма представи моята съгражданка Маргита Гошева, която играе главните женски роли в двата филма.
Чакането определено си струваше. „Слава“ затвърди прекрасните ми впечатления от „Урок“ и именно затова вече очаквам финалната част от трилогията.
В „Слава“ Кристина Грозева и Петър Вълчанов преставят историята на Цанко Петров – кантонер, който води монотонно и незабележимо съществуване, докато не става медийна звезда, след като връща милиони левове, които намира край релсите. Както в „Урок“, режисьорският тандем представя една колкото комична, толкова и трагична история, в центъра на която един човек се опитва да води нормален живот при ненормални условия. Основните послания във филма достигат до зрителите с помощта на фин и същевременно болезнен хумор, който осветлява невъобразимите мащаби на тези ненормални условия. Кантонерът полага огромни усилия, за да върне спокойния си живот и часовника, който е получил от баща си, но в крайна сметка е психически и физически смазан от самозабравилите се представители на политическата класа и техните слуги.
В голяма степен трагичният ход на събитията във филма ме накара да си спомня за бюрократите от времето на Втората световна война, които Константин Вирджил Георгиу така точно описва в книгата си „Двадесет и петият час“.
„Хората могат да опитомяват всички диви зверове. Но от известно време един нов звяр се появи по земното кълбо. Този звяр си има име: Гражданите. Те не живеят нито в горите, нито в джунглата, а по кабинетите. И все пак са по-жестоки от дивите зверове в джунглата. Родени са от кръстоската на човека с машините. Един вид копелета. Най-могъщата раса по цялото земно кълбо. Лицето им наподобява това на човеците и има риск да ги сбъркаш с хората. Ала веднага си даваш сметка, че те не се държат като хора, а като машини. Вместо сърца, имат хронометри. Техният мозък е един вид машина. Те не са нито машини, нито човеци. Желанията им са като на дивите зверове. Ала те не са диви зверове. Те са Граждани… Странна кръстоска. Те завладяха земята.“
„Слава“ заслужава да бъде похвален и по отношение на играта на главните актьори. Стефан Денолюбов се справя отлично с излючително трудната роля на вечно самотния и неразбран кантонер, който на всичкото отгоре има сериозни проблеми с говора. Маргита Гошева също изиграва прекрасно ролята на обсебената от работата си пиарка на министъра на транспорта, която почти не обръща внимание на съпруга си и е на прага да съсипе опитите си да зачене чрез ин витро. Взети заедно, „Слава“ и „Урок“ представляват своебразен и прелюбопитен актьорски експеримент, тъй като Маргита Гошева и Стефан Денолюбов сменяват позициите си в битката между добрите и лошите и така зрителите могат наистина да оценят огромния им талант и адаптивност.
Ако все още не сте гледали „Слава“, непременно го направете. Ако пък сте пропуснали и „Урок“, спокойно можете да си спретнете мини маратон, след който почти сигурно ще останете без дъх – както заради автентичността на историите, така и заради професионализма, с който са разказани.
Източник на заглавното изображение: Страницата на филма „Слава“ във Facebook
