Преди няма и две години открих български автор, който дотогава не бях забелязал, но който веднага се нареди сред любимците ми благодарение на романа „Кротките“ (изд. „Жанет 45“, 2015 г.).
Разбира се, говоря за Ангел Игов – писател, преводач и преподавател, който – въпреки младостта си – беше успял да пресъздаде по изключително достоверен и същевременно живописен начин един от най-мрачните епизоди в съвременната българска история, а именно Народния съд.
Тъй като бях силно впечатлен от „Кротките“, когато на едно събитие в София през септември, на което присъства и Игов, разбрах, че до края на годината предстои да излезе следващият му роман, вече с нетърпение очаквах този миг.
Той дойде около два месеца по-късно, когато по книжарнците в страната се появи „Фини прахови частици“ (изд. „Жанет 45“, 2017 г.) – роман, чийто прочит ми достави онова незаменимо удоволствие, което произтича от затвърждаването на високите ти очаквания и от заличаването на каквото и да било съмнение, че си попаднал на писател, който знае какво прави и го прави по красив и запомнящ се начин.
Когато писах за „Кротките“, отбелязах, че Игов заслужава уважение дори само заради куража си да надникне към едно толкова комплексно и черно явление от близкото ни минало, каквото несъмнено е Народният съд.
За отправна точка във „Фини прахови частици“ Игов избира не по-малко страховито събитие, което бележи съдбата на милиони хора в цяла Източна Европа: аварията в атомната централа в Чернобил, Украйна, от 26 април 1986 г., която достига България под формата на радиоактивен дъжд на 1 май същата година.
„Чернобил е гнусна история с много неизвестни. Единственото сигурно нещо е, че колкото и да дълбаеш, в крайна сметка опира до плешивото теме на някой мръсник, който е отсякъл: „Ще си мълчим, мамицата им“. Може и да се е разкикотил после: „Ха-ха-ха-ха!“ Но чернобилският облак ни наваля в първия ни ден заедно; беляза ни; и сигурно затова приятелството ни стана такова – радиоактивно.“
Във „Фини прахови частици“ Игов пресъздава България от последните три десетилетия – период, в който той самият се оформя като личност и съответно е пряк свидетел на събитията – и отново се осмелява да повдигне въпроси, които продължават да парят и да произвеждат разнопосочни мнения и емоции.
Въпреки че романът може да се разглежда като опит за намиране на отговор на въпроса „Защо останах в България, докато стотици хиляди други заминаха?“, в действителност той засяга комплекс от преливащи една в друга теми, които могат да бъдат анализирани както поотделно, така и заедно: последиците от израстването в среда, раздирана от несигурност и беззаконие; необяснимата сила на приятелството, което се заражда в детските години; първата любов; търсенето на посока във време, в което изобилието от възможности е и привилегия, и прояклятие; личната отговорност и последиците от уж безобидни решения и действия (или бездействия).
Главни действащи лица във „Фини прахови частици“ са Кирил, Мартин и Елица, които се срещат за първи път под радиоактивния дъжд на 1 май 1986 г. По стечение на обстоятелствата радиоактивната им връзка се превръща в приятелство, което придобива все по-ярки очертания на границата между края на комунистическия период и началото на прехода към демокрация. Задружни и искрени по детски, Кирил, Мартин и Елица преминават заедно през последното десетилетие на 20. и първите години на 21. век, търсейки своето място в една радиоактивна (буквално и преносно) среда, преливаща от неизвестни.
„В онази София от нашето детство беше уж прието децата да скитосват по улиците, но навън изведнъж се появяваха заплахи, с каквито възрастните, израснали в охраняваната скука на социализма, не бяха свикнали. Странни, съмнителни физиономии изведнъж изпълзяваха от храстите, а щръкналите им коси на свой ред приличаха на храсти; вестниците с наслада пълнеха криминалните си хроники с полуизмислени страхотии; градинските пейки загадъчно се чупеха, а пироните им ръждясваха за една нощ. Обсипани с метал кожени якета стряскаха благоприличното население; якета, които се движеха винаги в плътни, наежени групички и от смълчаните прозорци приличаха на пъплещи по улицата юмруци. Ние, които често ги виждахме не от прозорците, а от нивото на собствения си детски ръст, също ги свързвахме с юмруци, както и с обърнати с хастара навън джобове; но и от високите прозорци сигурно личеше още нещо – възможността след някоя година ние самите да изглеждаме по този начин, обикаляйки като зверчета под изпочупените улични лампи.“
Въпреки огромните разлики между „Кротките“ и „Фини прахови частици“, двата романа имат и някои прилики. И в двете произведения разказвачът е участник в събитията, героите трудно могат да бъдат описани просто като „добри“ или „лоши“, защото са по-скоро по средата, въпросите са много повече от отговорите, а авторът избягва да дава оценки и позволява на читателя да си направи собствени изводи.
„Фини прахови частици“ споделя още един от отличителните елементи на „Кротките“: сцени, чиито описания не просто не отегчават, а са естетически издържани и носят енергия, която не би оставила безучастен и най-безчувствения читател. Струва ми се, че следният откъс показва красноречиво какво имам предвид:
„Има и такива нощи: дъждовни отвътре, задъхани; нощи, в които телата, подивели от дъжд, знаят всичко, което могат да правят, и го правят сами. Отключват се непознати врати в тъмното, рухват кули, пожари изпепеляват стълбите сред звън на счупени стъкла. Непознаваем устрем движи всяка част на телата ви в налуден синхрон; пространството се сгъстява в настръхнала черна топка, времето прелива навън, размивайки всички предели. Ставаш целият на кръв, течеш из собствените си жили, преоткриваш всяка брънка на тялото си. И си ти – в безответна пълнота, в пламнало познание самият ти – и едновременно с това не си. След това се връщаш: удивен, изхвърлен на брега, спасен.“
Ако вече не сте тръгнали към книжарницата, сега е моментът. В случай че досега сте пропуснали „Кротките“, прибавете и него към поръчката!
