Часът е около пет сутринта, а средно хладната стая се отоплява повече от „The XX – Intro”, отколкото от парното на пет. Имейл плъгинът ми за Chrome изпищява и известява пристигането на писмо. Потребителка на образователна платформа ми благодари за всичко, което съм направил за нея.
Всъщност единственото, което съм сторил, е да ѝ кажа да си купи „Танцувай, танцувай, танцувай“ и да я прочете. По възможност – без да излиза навън по време на четенето. И добавката, че доста ѝ завиждам: ще прочете Мураками в оригинал, тъй като споделят един общ роден език.
Творчеството на Харуки Мураками е такова. То сграбчва изолацията, която хладнее по артериите; меланхолията, която ни дере по гърлото, и ги омекотява по някакъв вълшебен начин. Буферът, който ни казва, че всичко е наред и сме в правото си да се чувстваме така. И че нещо ще дойде – някой Човек-овца, изгубена котка или пък край на света насред страна на чудесата за непукисти. Откъс смисъл, пакетиран в метафори и сюрреализъм, захвърлен насред особеностите на съвременното японско общество. И дисонансите, криещи се под поп-културния му облик.
В кратките си разкази Мураками поддържа тази линия, но я кондензира по един коренно различен начин в сравнение с романите си. Неслучайно писателят отбелязва, че обича да „редува“ двата подхода към писането. „Мъже без жени“ е средно слаб негов сборник с кратки разкази, съчетаващ страхотни идеи с издишаща на моменти реализация. Същевременно обаче компилацията е първата такава, преведена на български. (Намигвам към „Колибри“ да си помислят за „after the quake“ (нарочно с малки букви), “The Elephant Vanishes” или пък „Blind Willow, Sleeping Woman” в скоро време).
Какво ли всъщност съм аз?
Разяден от любовна мъка – за пръв път, чак на 52-годишна възраст, пластичен хирург задава този въпрос на безличния Мураками-разказвач („Независим орган“). Тази лаконичност сякаш се съотнася за цялото настроение на сборника.
Какво всъщност са мъжете без жените?
Кафуку, доктор Токай, Хабара, Самса (намигване към Кафка и „Метаморфозата“)… Те не са нищо повече от завъртян каталог около ядрото на този въпрос.
Но отвъд най-горните пластове наблюдаваме нещо повече. За пореден път озападнения в мисленето и стила си Мураками отправя един елегантно завоалиран, но достатъчно болезнен въпрос на родното си общество:
Какво всъщност сме ние?
За щастие, писателят е достатъчно добър в изграждането на персонажи, характери и проблематики, за да превърне това японско „ние“ в общовалидното „ние“ за всеки един „аз“ по света. Единственият азиатски привкус, който се усеща, е в неизменната прагматичност на героите, тази влудяваща за балканските ни норми сдържаност и упорита дръпнатост.
Разкъсвам малко сухарския литературно-интерпретативен поглед: „Мъже без жени“ е умерено приятно четиво, несъмнено. Но в сравнение с Мураками сергията, което вече имаме на родния пазар (без злощастното явление „Безцветният Цукуру Тадзаки и неговите години на странстване“), просто издиша. Което пък поражда опасността много читатели, запознати с неговата по-дълга проза, да теглят една на кратките му разкази. (Моля, не го правете.)
Персонажи без достатъчни сцени
Онази грабваща магичност и свръхестественост, която поне за мен дефинира Мураками – и в романите, и в кратките му разкази, е в по-ситни дози тук. Дори разказ като „Шехеразада“ загатва по-особени очаквания с името си, но увисва в даден момент. Причината не е в героите, а по-скоро в сюжетите: разказите често приключват прекалено „отрязано“ дори за стандартния фетиш по отворения край на азиатските литература и кино. Сцената се постила повече от добре, но пердетата отрязват прожекторите неинтуитивно, прекалено грубо (основни виновници тук са оставените с английски заглавия „Drive my car“ и „Yesterday”).
За сметка на това, популацията на „Мъже без жени“ е добре ошлайфана. Ръбатата, лаконична Мисаки хвърля флашбекове към 13-годишната Юки от „Танцувай, танцувай, танцувай“ – не само заради сходното пространство на колата (този път Сааб, вместо Субару). Кансайският особняк Китару дава още една причина Кансай да е „най-свойски“ и шантав регион в Япония. Доктор Токай пък успява да се превърне в трагичен образ и да сграбчи сърцето ти само за някакви си 42 страници (и въпреки леко хладната незаинтересованост на събеседника му). Ами тийнейджърските тампонени вълнения на Шехеразада и убеждението ѝ, че е била минога в миналия си живот? Те те карат да се замислиш къде точно си ти в блатото на живота. (И какво можеш да захапеш, ако надигнеш смукалото си нагоре).
С други думи, специфичната „муракамност“ се открива в думите и действията им, но за нещастие се удря в стената на текстовите ограничения.
Слагането на оценка на художествена творба е малко шантаво. Винаги си спомням за тройката, която учителката по математика врътна на един мой приятел. Не защото не знае (реши си задачите правилно), а защото не е ползвал нейния метод. И все пак, ако трябва да мятам „Мъже без жени“ в статистиките, му окичвам едно 3.5/5.
Отново намигвам на „Колибри“ за други Мураками компилации. „after the quake” е сходна по брой разкази (с един надолу от седемте тук), и е изключително интересен поглед към последствията от голямото земетресение в Кобе от 1995 година.
Наред с това няма как да подмина приятното графично оформление на книгата. Кориците на „Колибри“ – и особено тези на Мураками изданията, са изключително преценени и естетически. Малка доза удоволствие, преди да се заровиш в следващата книга. Поздравления на издателството за това!
