Признавам си.
Понякога има и такива моменти, в които предпочитам книгите пред хората.
И тогава, ако ми домъчнее за живия живот, решавам да отида на театър.
Но не е било досега някой да ми предложи приятна компания и аз да предпочета да си стоя вкъщи и да чета.
Защото има хора. И хора.
И ако някои те карат да се чувстваш така, все едно си глътнал наежен таралеж, то други…
Други те зареждат с енергия и разширяват вътрешния ти хоризонт.
Обичам да ги наблюдавам. Да ги слушам. Да бъда щастлива в компанията им.
И напоследък си мисля, че около някои приятели сезонът е друг, съвсем друг от този навън. Някак атмосферата се нагажда към тях – към тембъра на гласа им, към извивките им, към настроението им.
Понякога идват с усещане за лято. За безкрайна звездна нощ някъде в планината, когато целият свят е притихнал и тишината нарушават само ентусиазирани щурци. Или пък е ден. Някъде до морето, където вълните се разбиват в скали и топъл пясък, а чайки огласят цялата синева.
Друг път е май. Май след дъжд. Когато въздухът ухае на люляк и свежест, на разни пролетни билки и цъфнали овошки. Заради дъжда пчелите са се скрили. Но сега, когато вече не вали, се показват сред укритията си, търкат мокри антенки и се опитват да полетят.
Понякога е зима. Вали сняг. Навън е бяло и красиво. А ти стоиш до пукащото огнище – с блеснали очи, вълнен пуловер и очакване на празници и чудо. И докато навън е студено, можеш просто да бъдеш тук, да разказваш истории, да слушаш приказки и да потъваш в магията, която създава снегът между любими хора.
А понякога сезонът е есен! Красив, любим сезон. Със златисти цветове и богата палитра, която оцветява пейзажа, с дъх на печени кестени и приключения, с отлагани пътешествия през годината и чай, над който жужат разговори за живота с близките ти…
Искам просто да кажа, че някои хора – незнайно как – успяват да те върнат там, където си бил щастлив, независимо от сезона. Да те върнат при това, което обичаш. При корените ти. При теб самия, дори когато си се изгубил сред предизвикателствата на ежедневието днес. И до тях светът изглежда хубав, а този живот – струващ си всяко усилие за живеенето. Те успяват да наредят пъзела на обърканите ти мисли, защото те познават достатъчно добре и знаят що за човек си. Понякога дори не трябва да говориш. Само поглед е достатъчен.
И един ден, обикновен, може би като днешния, ще си дадеш сметка, че точно тези хора са се превърнали в твоята опора. Не са смекчили товара, който съдбата ти е отредила, но са ти помогнали да изправиш гръб и гордо да го понесеш. Дали са ти шанса да се чувстваш уютно със себе си около тях. Помогнали са на крилата ти пораснат, а на лицето ти да изгрява усмивка, дори когато в душата ти са се забили хиляди отровни стрели. И ти знаеш, че до тях и заради тях можеш да растеш, да ставаш по-добър човек, да следваш мечтите си и да се опитваш да постъпваш правилно. Знаеш, че дори денят да ти е подготвил страховита буря, те няма как да спрат дъжда, но ще намерят отнякъде поне един чадър и ще те притеглят под него.
И всичко това ги прави специални, безценни, смислени.
А знанието, че ги имаш в близкото си обкръжение, кара всички други отровни хора, които можеш да срещнеш днес – в градския транспорт, зад някое гише или където и да е, да изглеждат незначителни на фона на голямата картина. Защото голямата картина я рисуваш точно ти – заедно с тези, които обичаш…
