През април на далечната 1958 г., Хънтър Томпсън е помолен за съвет от свой близък приятел, който се намира на кръстопът в живота си. Писмото, което 22-годишния тогава Хънтър пише до него, предлага много дълбоки и смислени съвети и съм сигурен, че всеки може да намери по нещо за себе си в него.
22 април, 1958
Пери Стрийт 57
Ню Йорк
Скъпи Хюм,
Имаш нужда от съвет – ах, колко опасна и човешка постъпка! Да дадеш съвет на човек, който се чуди какво да прави с живота си, предполага нещо много близо до его мания. Да посочиш на човек правилната и крайна цел; да посочиш с треперещ пръст посоката, в която той да тръгне, е нещо, с което само глупак може да се нагърби.
Аз не съм глупак, но уважавам твоето желание да потърсиш съвет. Обаче те моля, докато четеш написаното, да запомниш, че съветът може да бъде само продукт на човека, който го дава. Истината за един може да се окаже бедствие за друг. Не виждам живота през твоите очи, нито пък ти виждаш моя през своите. Ако се опитам да ти дам конкретни съвети, ще бъде сякаш сляп мъж да води друг сляп мъж.
Да бъдеш или да не бъдеш? Това е въпросът. Дали е по-достойно да понасяш стрелите на свирепата съдба, или обнажил меч, да се опълчиш срещу море от мъки и в таз битка да ги зачеркнеш всички?
И наистина, това Е въпросът. Да се пуснеш по течението или да плаваш към целите си? Това е избор, който съзнателно или несъзнателно трябва да направим в даден момент от живота си. Толкова малко хора го разбират. Помисли за някое решение, което си направил през живота си, и е било пряко свързано с бъдещето ти. Възможно е да греша, но не виждам как би могло да бъде нещо друго освен индиректен избор между двете неща, които споменах – да се пуснеш по течението или да плуваш към целите си.
Но защо да не се пуснеш по течението, ако нямаш цел, към която да се стремиш? Това е още един въпрос. Несъмнено е по-добре да се наслаждаваш на течението, вместо да плуваш в несигурност. Как човек намира цел? Не празни приказки, а нещо истинско. Как може човек да е сигурен, че не тича подир „голямата скална планина от сладки“ (идеалния рай) – изкуствено захаросана цел, която няма почти никакъв вкус, както и съдържание.
Отговорът и в известен смисъл – трагедията на живота ни е, че се стремим да разберем целта, а не човека. Поставяме си цел, която изисква от нас да сторим определени неща. И ние правим всички тези неща. Приспособяваме се към условията и това няма как да е правилно. Да кажем, че когато си бил млад, си искал да станеш пожарникар. Спокойно мога да кажа, че вече не искаш да станеш пожарникар. Защо? Защото гледната ти точка се е променила. Не пожарникарят се е променил, а ти. Всеки човек е сумата от реакциите му към опита. Докато опитът ти се променя и увеличава, ти се превръщаш в друг човек, и разбира се, гледната ти точка се променя. Това продължава и продължава. Всяка реакция те научава на нещо. Всеки значителен опит, който натрупаш, променя гледната ти точка.
Така че ще изглежда глупаво, надявам се ще се съгласиш с мен, да приспособим живота си към изискванията на цел, която виждаме от различен ъгъл всеки ден. Как въобще можем да се надяваме да получим нещо повече от невроза?
Следователно отговорът не трябва да се занимава с целите или поне не с конкретни цели. Ще е нужно да се изпишат един куп страници, за да се доведе темата до пълен завършек. Един бог знае колко неща са се изписали на тема „значението на човека“, и само един бог знае колко много хора са си блъскали главата върху темата (използвам думата „бог“ само като начин на изразяване). Няма много смисъл в това да се опитам да ти предам всичко това накуп и на тепсия, защото съм първият, който ще си признае за липсата на каквато и да е квалификация по въпроса и мога да редуцирам смисъла на живота само до един-два параграфа.
Ще се отърва от думата „екзистенциализъм“, но нека остане в ума ти като ключ към нещо. Можеш да пробваш с „Битие и Нищо“ на Жан-Пол Сартр, или нещо дребно като „Екзистенциализъм – от Достоевски до Сартр“. Това са просто предложения. Ако се чувстваш удовлетворен от това, което си и от това, което правиш, стой далеч от тези книги (остави нещата така). Но да се върнем обратно към отговора ми. Както вече казах, да вярваме в конкретни цели, ще изглежда в най-добрия случай неразумно. Така че не се стремим да станем пожарникари, не се стремим да станем банкери, нито полицаи, нито доктори. Стремим се да бъдем себе си!
Не ме разбирай погрешно. Нямам предвид, че не можем да станем пожарникари, банкери или лекари – но трябва да направим така, че целта да се подчини на индивида, вместо да накараме индивида да се подчини на целта. Във всеки човек наследствеността и околната среда са се слели, за да създадат същество с определени способности и желания – включително и дълбоко вкоренената му нужда да функционира по такъв начин, че животът му да придобие смисъл. Човек трябва да бъде нещо; той трябва да бъде значим.
Така като гледам, формулата трябва да е следната – човек трябва да избере път, който да позволи на неговите умения да функционират с максимална ефективност към удовлетворението на неговите желания. Правейки това, той запълва нужда (самоопределя се като действа по определен модел към поставената цел), избягва да разочарова себе си и потенциала си (избира път, който не ограничава самоусъвършенстването му), и избягва терора да види как целта му ще потъне или ще изгуби своя чар, докато се доближава до нея все повече и повече (вместо да подчини себе си на изискванията на това, което търси, той подчинява целта на своите способности и желания).
Накратко казано, човек няма да се чувства така сякаш е посветил целия си живот за постигането на предварително зададена цел, а по-скоро е избрал начин на живот, който знае, че ще му достави наслада. Целта е абсолютна и само вторична – пътят към постигането на целта е това, което има значение. Изглежда почти абсурдно да се твърди, че човек трябва да функционира по определен образец; за да оставиш друг човек да определи собствените ти цели, значи да се откажеш от един от най-значимите аспекти на живота – окончателния акт на волята, който прави човека личност.
Да предположим, че ти смяташ, че имаш избор от осем пътеки, които да следваш (всички предварително определени, разбира се). И да предположим, че не намираш никакъв смисъл в тези осем пътеки, по които да тръгнеш. И тогава, ето го смисъла на всичко казано от мен дотук – ти трябва да намериш девета пътека, която да следваш.
Естествено, това не е толкова лесно, колкото звучи. Ти си водил сравнително ограничен живот – вертикално, а не хоризонтално съществуване. Така че не е толкова трудно да се разбере защо се чувстваш по начина, по който се чувстваш. Но човек, който отлага своя избор, неизбежно ще бъде оставен на обстоятелствата да направят избора вместо него.
Така че ако се наредиш до разочарованите, нямаш друг избор, освен да приемеш нещата такива, каквито са или сериозно да потърсиш нещо друго. Но внимавай с търсенето на цели – потърси начин на живот. Реши как искаш да живееш и тогава виж какво можеш да постигнеш с този начин на живеене. Но ти казваш – „не знам къде да гледам, не знам какво да търся“.
И тук е същността на нещата. Струва ли си да се откажа от това, което имам, за да потърся нещо по-добро? Не знам – струва ли си? Кой може да вземе това решение, освен теб? Но дори и като решиш да гледаш, изминаваш дълъг път, докато вземеш това решение.
Но ако сега не спра, ще напиша цял роман. Надявам се всичко това да не е толкова объркващо, колкото изглежда на пръв поглед. Имай предвид, разбира се, че това е моята гледна точка. Смятам, че е доста приложима, но ти може да не се съгласиш. Всеки от нас трябва да си създаде собствено кредо – това просто се случи да е моето.
Ако някоя част от това писмо не ти изглежда смислена, незабавно ме осведоми. Не се опитвам да те пратя на път в търсене на Валхала (царството на убитите), а по-скоро да ти посоча, че не е необходимо да приемеш изборите, които живота ти поднася. Има много повече от това – никой не трябва да прави нещо, което не иска да прави до края на живота си. Но ако се случи да направиш точно това, опитай се да убедиш себе си, че е трябвало да го направиш. Няма да бъдеш сам.
Това е засега. Докато не те чуя отново, оставам:
твой приятел,
Хънтър