В литературата, поне според скромното ми мнение, съществуват четири основни типа произведения. Най-многобройни са онези, които изпадат в забрава седмици или месеци след появата си, тъй като просто няма с какво да бъдат запомнени. Следват творбите, които са интересни или обогатяващи в определен контекст и за определен период от време (понякога заради актуалността на разглежданите проблеми, друг път – заради естетическата си издържаност), които по една или друга причина постепенно избледняват в съзнанието ни. Далеч по-малобройни са произведенията, които приемаме за класики заради проникновения разрез на универсални и непреходни теми, свързани с човешкия живот, човешките взаимоотношения и най-неразрешимите морални дилеми. Най-редки, но затова и най-ценни, са онези литературни диаманти, с художествен или нехудожествен облик, които не само устояват на времето, а с всяка следваща година заблестяват все по-силно.
„Цивилизация на зрелището“ (ИК. „Колибри“, 2013 г.) на Марио Варгас Льоса принадлежи към последната група. Пресъздадени на български език от Людмила Петракиева, есетата в сборника описват един „объркан свят, в който, парадоксално, поради невъзможността ни да проумеем що е това култура, вече всичко е култура, но и нищо не е култура“. Те хвърлят светлина върху проявленията на драматичния упадък на културата в литературата, изкуството, политиката, образованието, религията и журналистиката.
След като проследява еволюцията в разбиранията ни за култура, лавирайки между разсъжденията на Т. С. Елиът, Джордж Стайнър, Ги Дьобор, Жил Липовецки, Жан Сероа и Фредерик Мартел, Льоса преминава към обстоен анализ на съвременния свят, който той нарича цивилизация на зрелището. Какво всъщност обаче се крие под това наименование?
„[Цивилизацията на зрелището] е цивилизация на един свят, в чиято ценностна система първото място се пада на развлечението, а веселието и бягството от скуката са всеобща страст. Разбира се, такъв житейски идеал има пълното право на съществуване. Само фанатичен пуритан би осъдил представителите на дадено общество, ако се стремят да внесат радост, забава, смях и веселба във всекидневието си, оковано в смазващо, а нерядко и оскотяващо еднообразие. Но провъзгласявайки за върховна ценност естествената склонност към приятно прекарване на времето, ние сме предизвикали нечакани последици: културата се обезличава, всички са обзети от фриволно настроение, а в областта на масовото осведомяване процъфтява безотговорната клюкарска скандална журналистика.“
Продукт на мащабни социални, икономически, политически и културни промени, цивилизацията на зрелището се основава на почти абсолютен отказ от всяко занимание, което изисква задълбочени познания, мисловни усилия и продължителна концентрация. Ежедневието ни се е превърнало в състезание, в което златният медал отива при този, който намери най-ефективното средство за бягство от действителността. Цивилизацията на зрелището, с други думи, е един постоянен карнавал на повърхностното, пошлото, плиткото, скандалното и перверзното, който много наподобява „прекрасния нов свят“ от едноименния роман на Олдъс Хъксли, публикуван преди повече от 80 години.
„Върховната ценност [на днешната култура] е да се забавлява и да забавлява, с пълно пренебрежение към всякаква друга форма па познание и всякакви идеали. Хората разгръщат вестника, отиват на кино, включват телевизора или си купуват книга, за да „си изкарат добре“, в най-повърхностния смисъл на този израз, само и само да не терзаят мозъка си с безпокойства, проблеми и съмнения. Само и само да се разсеят, да забравят за сериозните, задълбочени, тревожни и трудни неща, да се отпуснат и с лекота да се отдадат на нищоправене – приятно, повърхностно, весело, здравословно и глупаво.“
Льоса в никакъв случай не отрича постигнатия от човечеството прогрес. Напротив, той подчертава, че ние имаме щастието да живеем в своеобразен златен век, в който науката, медицината и технологиите се развиват с шеметна скорост и така допринасят за борбата с болестите, намаляването на бедността и подобряване на грамотността. За разлика от хората с утопични представи, които, пленени от очарованието на постиженията в тези и други области, забравят или ингорират негативните последствия от този прогрес, Нобеловият лауреат за литература за 2010 г. насочва вниманието ни към повсеместното усещане за несигурност и изпразнените от съдържание понятия като „духовно развитие“, „душа“, любов“, „красота“, „съпричастие“, „идеали“ и „изкуство“. Според него културата в наши дни, с редки изключения, изобщо не е култура, защото не търси отговорите на големите въпроси. Вместо това тя се е превърнала „в средство за забавление на широката публика или самоцелно, езотерично и непроницаемо упражнение за специализирани академични и научни дейци, обърнали гръб на обществото“.
В цивилизацията на зрелището, пише Льоса, няма място за интелектуалци в същинския смисъл на думата просто защото няма място за мисъл, духовност и морал. При тези условия интелектуалците предпочитат да стоят кротко в периферията на обществените дебати. Ако все пак дръзнат да участват в тях, интелектуалците могат да привлекат интереса на обществото единствено и само ако играят по правилата на играта – т.е., ако се присеъдинят към карнавала и приемат ролята на шутове. Този карнавал, който започва преди няколко десетилетия с развитието на средствата за информация и комуникация, сякаш вече е преминал точката, отвъд която няма връщане назад.
„Плиткоумието се е превърнало в пълновластен господар на постмодерния живот, а политиката е една от главните му жертви“, категоричен е Льоса. За да се убедим в правотата на думите му, е достатъчно само да хвърлим бърз поглед към новинарските емисии и сутрешните блокове по телевизията, съдържанието и стила на най-продаваните книги, пошлостта на повечето музикални видеоклипове, извратеността на „произведения на изкуството“, които се продават за милиони, и плашещо ниското ниво на политическия дебат в много държави. Цивилизацията на зрелището, която Льоса описва, отдавна не е прогноза, а диагноза.
„Известността и успехът сега зависят не толкова от личните интелектуални възможности и морални качества, колкото от демагогията и готовността да се правиш на палячо. Това ни изправя пред любопитен парадокс: докато в авторитарните общества политиката развращава и води до упадък на културата, то в модерните демокрации тъкмо културата – или онова, което си присвоява нейното име – развращава и води до упадък на политиката и политиците.“
Пошлостта, превзела културата или, както уместно посочва Льоса, онези явления, които са си присвоили нейния ореол, неизбежно руши два от стълбовете на съвременните демократични общества: върховенството на закона и журналистиката в обществен интерес.
„Зле изработените закони противоречат не само на интересите на редовия гражданин; те освен това компроментират законовата система и подтикват към отвръщане от закона, което пък отравя и подкопава правовата държава. Винаги е имало лоши управления, винаги е имало глупави или несправедливи закони. Но в демократичното общество, за разлика от диктатурата, съществуват начини да се осветлят недъзите, да им се противостои и да се поправят извращенията чрез механизмите за гражданско участие в системата – свобода на печата, право на критика, независима журналистика, опозиционни партии, избори, мобилизация на общественото мнение, съдебна система. За да се приложи всичко това, условието е демократичната система да разчита на доверието и подкрепата на гражданите, а те пък да разчитат, че обществото винаги подлежи на усъвършенстване, каквито и грешки да са допуснати. До отвръщане от закона се стига тъкмо поради криза на доверието, поради усещането, че самата система е прогнила, а създаваните от нея лоши закони не са изкючения, а неизбежна последица от корупцията и незаконния трафик, заради които съществувава държавата.“
Във времена, в които доверието на гражданите в публичните институции се рони като стар хляб, журналистиката има жизненоважна роля за упражняването на така необходимия контрол върху управляващите. Вместо да поеме своята отговорност, журналистиката до голяма степен е затънала в свое собствено блато, в което приоритет имат не въпросите от обществен интерес, а тези, които са интересни на обществото. Доставчиците на развлечения са запратили необходимостта от информирането на хората в килера, заключили са вратата и са хвърлили ключа в реката. Льоса описва преобладаващата днес журналистика като „лековата, смилаема, повърхностна и развлекателна“ – накратко, журналистика light. В преследването на скандалното, необичайното и шокиращото тази журналистика не се спира пред нищо и е готова, при липса на събития с желаните характеристики, да си ги измисля – явление, което през последната година доби световна популярност под названието „фалшиви новини“.
Завършвам с историята, с която Льоса започва първото есе в този сборник. Причината: тази история предлага болезнена визуализация на цивилизацията на зрелището, в която всичко си има цена, но нищо не е ценно, включително и човешкият живот.
„Клаудио Перес, специален пратеник на вестник „Ел Паис”, пише в информацията си от 19 септември 2008 г., петък, посветена на финансовата криза: „Нюйоркските таблоиди трескаво търсят брокер, готов да се хвърли от някой от гигантските небостъргачи на крупните инвестиционни банки – срутени кумири, превърнати сега в шепа прах заради финансовия ураган”. Нека задържим за момент в паметта си тази сцена: тълпата фотографи папараци, втренчени във висините с прицелени камери, с надеждата да запечатат на лента първия самоубиец – драматично и зрелищно въплащение на финансовата хекатомба, изпепелила милиарди долари и обрекла на мизерия огромни предприятия и безброй отделни граждани. Едва ли друг образ олицетворява по-ярко на каква цивилизация принадлежим.“