За начало на пътя, довел до възникване на тази специфична за българите форма за просвещение, наречена „читалище”, следва да определим далечната 1773 година. Именно през тази година султан Мустафа III издава ферман, в който дава автономия на производителите и техните еснафски сдружения. С други думи приравнява правата на поробители и поробени в областта на производството. До този момент поробеното население по нашите земи може и трябва само да работи. Какво, колко и къде да се продава изработеното казва единствено поробителя.
След издаването на въпросния ферман започва икономически подем, непознат до този момент по тези географски ширини. В ръководните тела на занаятчийските и търговските сдружения застават будни, амбициозни и качествени представители на доскорошната „рая”. Надеждата на управляващите е турската империя да запази, дори и отчасти, предишното си значение на велика и непобедима сила. Надеждата на подтиснатото население е плодовете от придобитото благо да останат трайно у него. А това може да се случи, само ако изпълнителят е подготвен, т.е. грамотен. Единственото средство за подготовка е школото – турско, гръцко, руско, европейско, а защо не и… българско? Пробивът е направен от Васил Ев. Априлов на 1 януари 1835 година в Габрово и до последно гръцкия митрополит, поканен да освети новото школо, мисли, че това е поредното гръцко училище.
Историческият път, довел до създаване на българското читалище, минава и през друг повратен законодателен акт – Гюлханския Хатишериф на султан Меджид от 1839 година. С него се обявява, че всички поданици на империята могат да владеят земя или да бъдат нейни собственици. С други думи спахийството отива в историята и подемът, завладял някога градските занаятчии, сега се прехвърля и в селата. Започва невиждано до този момент съревнование между селото и града за изграждане на училища. Стига се дори дотам, че някои села съумяват да застанат в просветно отношение по-горе от много градове, а учителите им да не отстъпват по нищо на най-добрите градски учители.
В края на пътя, определил характера и насоките на нашето обществено съвземане, стои и третия реформаторски акт – Хати-Хумаюна от 1859 година. Той вдъхва у българите воля да отстояват по-енергично правото си да имат своя собствена духовна култура. Благодарение на него пада и нашето означение пред чужденците като „урум-милет”, т.е. „българогласни елини”.
Именно в този исторически период се появява и българското читалищно дело.
Автор: Д. Цанков
