„Човек на име Уве“ (Ciela, 2015) на Фредрик Бакман се появи на родния пазар през юли миналата година и бързо се превърна в сензация. Аз лично си купих романа по време на Алеята на книгата в София през септември, но оттогава, поради една или друга причина, все отлагах прочитането му. С всеки изминал ден обаче си давах сметка, че популярността му из интернет пространството е достатъчен повод да проверя дали има основание за целия този шум.
Докато за любителите на зимните спортове зимата дойде твърде късно, за мен дойде точно навреме. Приготвих се, седнах на топло у дома, взех „Човек на име Уве“ и се потопих в ежедневието на един очарователен 59-годишен швед, който неотдавна е загубил любовта на живота си. На следващия ден вече бях завършил романа с убеждението, че това е очарователна история за човешката природа, за ролята на универсалните човешки принципи, норми и ценности, за индивидуалната отговорност и доброто възпитание, за малките, но безценни жестове, които рядко забелязваме в забързаното ежедневие, за любовта, щастието, болката и въобще смисъла на живота.
Уве притежава всички качества, които днес с лекота приписваме на т.н. интроверти. Той е човек, чието основно призвание в живота е да гарантира за спазването на реда и законите, да помага на близки и приятели с каквото и когато може и да прави добро, без да иска нещо в замяна. Уве е представител на онзи изчезващ вид „странни хора“, които се опитват да живеят честно и почтено, обичат тишината и спокойствието, избягват да говорят празни приказки и помагат просто защото чувстват, че така трябва.
„Според него трябваше да има ред във всичко. Бе убеден, че човек не бива да прекарва живота си така, сякаш всичко е заменяемо. Сякаш предаността е едно нищо. Днес хората подменяха вещите си толкова често, че опитът да бъдат направени така, че да издържат по-дълго, ставаше напълно безсмислен. Ами качеството? Вече никой не се интересуваше от качество. Нито Руне, нито останалите съседи, нито мениджърите там, където Уве работеше. Сега всичко трябваше да бъде компютъризирано, сякаш човек не можеше да построи къща, докато някой консултант в прекалено тясна риза не измисли как да отвори капака на лаптопа. Да не би така да са построили Колизеума и пирамидите в Гиза? Господи, през 1889-а дори бяха успели да построят Айфеловата кула, но днес никой не можеше да направи чертежите за едноетажна къща, ако друг не хукнеше да презареди мобилния му телефон. В този свят човек излизаше от употреба още преди да му е дошло времето. Цяла една страна се изправяше на крака и аплодираше факта, че вече никой не е в състояние да направи нещо свястно. Открита прослава на посредствеността“.
Основните черти на характера на Уве, възпитанието и поведението му, което на моменти е доста рязко, дори грубо, превръщат 59-годишния наскоро пенсиониран вдовец в крайно нетипичен герой за роман. Изгубил двамата си родители още преди да стане пълнолетен, Уве рано-рано се е научил да се справя сам с трудностите в живота. В първите няколко години след загубата на баща си Уве живее самичък, но изобщо не се чувства сам. Ходи на работа, приготвя си вечеря у дома, спи и пак обратно на работа.
Всичко се променя, когато един ден на гарата среща Соня – красива, възпитана и влюбена в книгите млада дама. Соня е абсолютната противоположност на не толкова привлекателния, някак странен и донякъде непохватен Уве и затова нейните приятелки така и не могат да разберат защо тя решава да сподели остатъка от живота си с него. Самата Соня обаче вярва, че има нужда точно от човек като Уве.
„За нея той представляваше малко позавехналите розови цветя на първата им вечеря. Той беше малко тесният в раменете кафяв костюм на баща си. Вярваше в някои неща: в справедливостта и честността, в упорития труд, в това, че докато си на този свят, трябва да постъпваш правилно. Не го правеше, защото щеше да получи медал, диплома или потупване по рамото, а защото това е правилно. Соня беше наясно, че такива мъже вече почти няма. Затова тя реши да се държи за него. Той може и да не ѝ пишеше стихотворения, да не правеше серенади, да не ѝ носеше скъпи подаръци. Но нито едно друго момче не би пропътувало часове в обратната посока всеки ден само защото му е приятно да я слуша как говори.“
„Човек на име Уве“ е разделен на 39 глави, в които читателят се запознава с различни етапи от живота на Уве преди срещата с любимата му, по време на близо 40-годишното им съжителство и след нейната смърт. Въпреки че не спира да шава между минало и настояще, разказвачът използва разбираем и точен език, който привлича вниманието с красотата на своята обикновеност. Езикът, изказът, изреченията и цялата структура на повествованието подхождат перфектно на характера на Уве: всичко е добре организирано, премерено, подредено и разбираемо.
Фредрик Бакман заслужава да бъде похвален за смелостта си да разкаже историята на един толкова обикновен човек като Уве. Съдейки по успеха на романа както в родната му Швеция, така и в чужбина, можем да заключим, че стотици хиляди читатели желаят да научават именно за такива обикновени хора – хора, чиято принципност, почтеност, искреност и добрина ги превръща в истинските герои на нашето време. Чрез романа си Бакман сякаш ни призовава да се огледаме, да потърсим малкото останали хора като Уве и да ги оценим по достойнство.
Което е и част от мисията на Truestory.bg. Присъединете се към Facebook обществото ни. Там ще откриете още ревюта на класически и нови романи, както и вдъхновяващи истории за света около нас!
