На 3 март отбелязваме Освобождението на България. Честваме великия български дух на дедите ни, чувството за национално самосъзнание, саможертвената борба в името на най-висш патриотичен идеал. Почитаме и паметта на загиналите за свободата ни наши и чужди войници. Странно е, че тези думи и категории, едва век и половина по-късно, звучат така, сякаш никога не са съществували.
Какво правим днес? Затворили сме се в скотското си ежедневие, ругаем държавата, не се сещаме за родината, свързваме патриотизма с национализма и го поставяме в политически контекст, делим се на русофили и русофоби, американофили и американофоби, не сме склонни да дадем нещо от себе си на най-близките си, камо ли да се жертваме за голяма национална кауза. Ако трябва да сме честни, нашите предшественици, чиято борба за освобождение почитаме на днешната дата, нямаше да са много доволни, ако можеха да ни видят.
Точно днес, на 3 март, имаме нужда не от шумни тържества, а от тихо вглеждане навътре в себе си. Всеки от нас да се замисли какво би могъл да даде на обществото, за да се развива то и за да оставим в наследство на децата си такава родина, с която те да се гордеят.
Пускаме ви националния химн на България. Нека да отделим време да почетем миналото, двойно повече – да помислим за бъдещето, и три пъти повече – да преценим собствената си роля в настоящето. Честит 3 март…