Автор: Сара Божинова
Честита Ханука!
Как разбрах, че е Ханука ли? Ами съвсем случайно, един колега честити на един друг колега в офиса и му донесе марципан. Нито един от двамата не е евреин, макар че вторият би могъл и да се счита за такъв.
Искам да споделя няколко истории.
История номер 1
След като в продължение на два месеца чух всички абсолютно безпощадни шеги за юдеи, Шабат Шалом, Хава Нагила, Аушвиц и пр., се оказа, че разпространителят им е човекът, който сподели подарения марципан с всички в офиса. Иначе казано – човекът е от еврейско семейство. И то от ония семейства, които в продължение на доста поколения живели в Краков. Абе, чист късмет, че се срещаме. Та този мой колега, освен че си прави доста пиперливи шеги по всички поводи, активно работи за разпространяване на идеята за „език без омраза“.
Колко равина са необходими, за да сменят една крушка и как напуска къщата еврейският Дядо Коледа – това са все истории на напрежението. То е родено от срама и вината в човешката история и от страха да не ги забравим тия двете. Това напрежение някои безмилостно го давят в смях, докато спре да шава и издъхне напълно.
История номер 2
Викам си, те в парламента са по евтиния сарказъм и вицовете – пак по-добре от нищо. И а-ха да тръгна да се смея, и прочитам изказването на Валери Симеонов (признавам, непозната за мен фигура до този сюблимен момент). След минута и половина време за осъзнаване стана ясно, че няма шега, няма измама. Всичко си е, както си е:
В основна държавна институция един човек изказа твърдение за едни други хора, че нямат права да бъдат човеци, защото не се държат като такива според негo. Освен това, доколкото разбирам, детски помощи не могат да се дават на деца, които си играят с прасета. Може би трябва да се впише официално в Закона за детските надбавки с какво могат или не могат да си играят децата, които искат да получават надбавки.
История номер 3
Познавам един иранец. Много интелигентен човек, следва докторантура в една от онези абстрактни за мен сфери, като молекулярна биология или биотехнологии. Мечтата му е да клонира дракон и твърди, че е напълно възможно.
Същият този иранец нарича религията [апропо исляма] най-фаталната пречка в прогреса на човечеството. Според него на хората трябва да им се забрани да правят деца, защото и бъдещите поколения са безвъзвратно обречени, а планетата така или иначе вече е пренаселена. Освен това #ridewithme е тайна конспирация, целяща да покаже, че и иранците са мюсюлмани [а те всъщност не са в-оня-там-смисъл, защото са перси]. И всички алтруисти са глупаци.
Хич не обичам да споря с хора без чувство за хумор. Пробвах се, но пък накрая излезе, че всички мюсюлмани в Европа имат за цел да завладеят света и аз съм сляпа [понеже не виждам това], а те, мюсюлманите, са паразити.
История номер 4
„Израелските отбранителни сили“ (IDF) не са армия, защото съдържат „отбрана“ в името си. Те убиват хора (включително и деца) [ама понякога] и това е легитимно, защото те се отбраняват от „Хамас“. Всички палестинци са „Хамас“, особено след като са гласували за тях. Снимките на убити деца са всъщност от войната в Сирия, които „Хамас“ разпространява. Израел страда и има нужда от нашата, световната, подкрепа, защото е единствената юдейска държава. Всичко това знам от германски доброволец. А от къде го знае той ли? Ами от официалния информационен канал на IDF.
Моите въпроси изглеждаха горе-долу така: „За кого се очаква да гласува малка общност, която се чувства застрашена и не разполага с ресурси и алтернативи“, „Как така Израел предупреждават, че ще бомбардират, „Хамас“ извеждат хора по покривите, а Израел все пак атакуват“ и „Колко точно военни муниции трябва да се предполага, че се укриват под училище, за да бъде то бомбардирано“. Отговори не получих, но бях обвинена в антисемитизъм. Мисля, че никога няма да успея да убедя въпросния доброволец в обратното.
Всички тези истории са лични. Сблъскала съм се с тях по един или друг начин. Макар да не съм присъствала на номер 2, да научавам някак отдалече и на моменти да е нереално, много добре си спомням Катуница. Много добре си спомням и кметицата на чистото село Розово, спомням си и как министърът забрани на линейки да обслужват ромски махали. Спомням си и как баба казва „Нашия род съ спогаждаме с циганите, ама да си неаме много работа с тях, оти човек не знаа“.
Когато нещо се случва, важно е каква част от него се съобщава, къде се съобщава и как се съобщава.
Когато се създава наратив в публичното пространство, той винаги има грозна страна. Много е опасно, когато тя взима превес.
Когато се получава информация, тя се анализира критично – какво значение носи, откъде идва, кой и как я предава.
Чак тогава могат да се разказват истории без омраза.
Снимка: Prnew.info
