Вчера, за поредна година, в моя роден град Пазарджик отбелязахме Деня на българската просвета и култура и на славянската писменост с много тържественост, усмивки и сълзи в очите. Неугасващата традиция бе спазена и при хубаво време хиляди ученици и учители, просветни дейци и общественици, излязоха на манифестация или както се казва днес – на шествие, за да изпълнят някогашния булевард „9-ти септември” между читалище „Виделина” и пл. „Възраждане”. Портрети на светите братя Кирил и Методий, на Отец Паисий Хилендарски, Климент Охридски, д-р Петър Берон, Любен Каравелов, Константин Величков и много други основоположници на българското, венци, знамена и табла с имената на всички градски училища и детски градини с техните колективи и ученици, гордо минаваха край стотиците пазарджиклии, които бяха дошли, за да отд
адат почит на младото поколение и неговия създател – учителя. Мнозина си даваха сметка, че реката от младежка реч, която минаваше по булевард „България”, водеше някъде надалеч. Но все още бе рано да се каже докъде ще стигне, дали ще се влее в морето на бездушието или ще поеме по някое каменисто дефиле, трудно ще пробива пътя, но ще създаде красиви неща. Едно бе сигурно – днес, повече отвсякога, старите вярваха и искаха от младите да ги поведат към светлите бъднини и да изчистят святото име на Майка България.
Въпреки гаврата с българската култура и нейното съсловие през последните години, въпреки трудностите, демотивацията и липсата на поне прилично държавническо отношение към образованието, в този 24-ти май учителите изглеждаха горди. Бяха вдигнали глави горе и с усмивка, мъничко тъга и вяра дори за миг сякаш се почувстваха важни и ценни за бъдещето на България. И аз видях учителите, които ме направиха човек, които преди 10 години ми показаха що е ценност и ме научиха, че трябва да обичам родното и да се боря с трудното на всяка цена. По лицата ни се стичаха сълзи от радост и тъга. Аз никога няма да ги забравя. Да, тези учители ги има и днес. Не беше минало отдавна моето време в пазарджишкото училище, където тези хора още влизат в класната стая и учат на патриотизъм и родолюбие, без това да се залага в учебната програма.
Ставайки свидетел на тази изключително българска и тържествена картина, всеки се връщаше назад във времето. Едни се пренасяха в ученическите години, отминали скоро или по-отдавна. Други се връщаха в годините преди 1989-а, когато по-често и по-масово хората са се чувствали горди българи и са бранели българското, въпреки многото пречки, въпреки уж ограничената свобода, днес категорично заменена със свободия и хаос.
Да, аз се родих 5 години след падането на стария строй, точно на 9-ти септември и точно 15 минути преди началния час на градските манифестации, но живеейки днес и слушайки за онова вчера, си давам сметка колко важно е да има поводи, които обединяват хората, колко важно е да се зачитат първо човешките ценности и тогава да идва ред на материалното, което единствено и само раздалечава хората вече 27-ма година поред. Празници с толкова дух, като 24-ти май, които създават усещане за уважение към уж обикновения човек – ученика или учителя, са изконно важни, защото дават самочувствие с покритие и правят значими значимите, а не онези, което гледаме на всеки друг фалшив празник, когато хората на властта, стигнали до нея по незнайни пътеки, ни залъгват от сцени и ни насаждат грешни идеали. Някой може да ме обвини, че не съм живял в онова време, а го хваля, но ще попитам – кой е този, на когото не му въздействат изпълнените улици и площади с културни млади хора, тръгнали под строй да покажат, че има надежда, щом тях ги има?
Денят на българската просвета и култура е празник на културната победа, а направеното преди повече от хиляда години ни прави значими за света завинаги. И днес тук в България, българи, сред калта, нищетата и нещастието ни, за които научаваме като масово явление натрапено от медиите, се крият още толкова светлина, надежда, богат ум и амбиция, чисти помисли и щастливи хора, които макар все още задушени от останалото, не се отказват и постигат това, с което се захванат. Само за една година се запознах с много млади хора – интелигенти, образовани, културни и възпитани на истински ценности, които днес са мои приятели и са тук – в Пазарджик и по цялата страна, за да се борят за нашето, за българското.
С бавни темпове моето поколение започва да осъзнава, че промяната към по-добро е само в нашите ръце. Че за да има по-светли дни някой тук в България трябва да се бори, вместо да избяга надалеч. Основите вече са положени здраво. Започва да се създава активно и правилно мислещо гражданско общество, което няма користни цели и прави всичко от сърце, без заплата. Това е формулата, да ти дойде отвътре. Да приемеш българската кауза за своя и да се опитваш да променяш малко по малко околния ти свят, без да очакваш слава или други облаги от това.
След края на общоградското шествие, което продължи над час, ученици и учители се пръснаха из целия град. Пазарджик ликуваше, духът на надеждата се рееше навсякъде. Беше уникално, беше празнично, чисто, непреувеличено и истинско.
В ранните часове на вечерта централният градски площад „Константин Величков” се изпълни с друга една
българска атмосфера, която също се вписваше в духа на 24-ти май. Повече от година всяка неделя там се провежда инициативата „Хорá за хóрата”. С течение на времето площта около „Тортата” започна да се
изпълва с все повече хора. А най-радостното и оптимистичното е в това, че там, на площада, излизат все повече младежи. По три часа, а често и повече, те играят народни хорá и сплотеността на фолклора се пръсва из целия център. Това осмислено или подсъзнателно дава заявка за промяна. И публиката всеки път е все по-голяма. Танцьорите, които излизат и в дъжд, и в пек, често наброяват над 50-60 души и от тях превес вземат тези между 20 и 30 години.
Факт е, че чалгакултурата започва да става безинтересна. Факт е, че въпреки цялостното опростачване, рано или късно заложеното в кръвта ни отново ще вземе превес. Освен азбука, България е дала на света и неравноделните тактове на народната ни музика, които нямат аналог. А хорото – то е танц, в който хората се обединяват, хващат ръцете си и енергията им се слива и ги прави силни. Това трябва на българите днес – сплотеност, обединеност и вяра, че само културата е вечна и затова трябва с нея да вървим напред, пазейки завещото от нашите корени!
Крайно време е да се събудим и отново да започнем да доказваме, че България е жива. Докато има достойни учители, които работят с едничката чиста цел да изграждат българското у нас, докато има млади хора, които въпреки всичко фалшиво виждат истината и се борят за нея, докато има такива празници, които да ни обединяват и докато пазим народния фолклор и го предаваме гордо от поколение на поколение, ще я има и България. А тях, тези ценности, ще ги има вовеки. И когато някой нечист политик излезе и започне да ни убеждава, че не трябва да знаем историята си и че не сме достойни, или проповядва, че не сме били роби на османците, че трябва да чуждопоклонничим и да отричаме своето, тогава, българи, бъдете заедно на площада, напук на всичката сган, под строй или играйте смело и яростно хорото, помнейки кървите и костите на нашите предци, които лежат по планини и поля из цялата ни Родина. Защото те са се борили за това днес ние да се наричаме българи, въпреки болката, която сме изживели като народ! Помнете винаги, че докато сме народ, ръка за ръка, никога и никой няма да успее да ни повали!
Снимки: Кристиан Ваклинов
Последвайте TrueStory.bg и във Facebook, където ви представяме инициативи и истории, за които си струва да научите!
