Има един удивително талантлив, но изключително скромен български писател, който живее зад океана. Всеки, който е прочел поне една негова история, е останал завинаги променен и вече не гледа на света по същия начин. Станал е по-внимателен към близките си, по-признателен за това, което има и изпълнен с нова вяра, че в този свят наистина няма невъзможни неща. Всеки писател присъства неизменно някъде там зад кулисите на своите истории, но само този автор излива цялото си сърце и душа във всяка една история. (Ето защо всеки, който го чете, го усеща като близък приятел).
Иво Иванов ни грабва още с първия ред и ни повежда на едно шеметно пътешествие, в което се вълнуваме, състрадаваме, плачем и се радваме заедно с неговите неподражаеми герои от плът и кръв, много от които навярно никога няма да разберат, че са били овековечени в неговите изумителни истории. Защото този великолепен майстор на думите е избрал да пише на родния си български език за една скромна аудитория – една шепа хора, тъй да се каже, на фона на целия англоезичен свят.
Понякога се питам – дали неговите най-близки приятели в САЩ подозират какъв невероятен талант има техния приятел и какво богатство изпускат? Ами съпругата му? Питам се и недоумявам! Но после си казвам – може и да не са чели историите му, но поне имат щастието да общуват с него очи в очи. Този невероятен човек можеше да бъде световна знаменитост, но вместо това той е най-обичаният човек в България и едно от най-големите й богатства.
Преди десетина години, когато се връща в родината след издаването на първата си книга, Иво Иванов влиза в една зала, за да се срещне с читателите си. За негово изумление го посрещат най-дългите, бурни аплодисменти, които някога са ехтели по тези земи. Убедена съм, че до ден днешен се просълзява всеки път като си спомни този момент. От тогава насам в интернет пространството валят снимки и истории на хора, които не са успели да отидат на организираните събития с него, но са го срещнали на спирката на автобус, на летището или на улицата и са имали щастието да поговорят и да се снимат с него.
Иво се отличава с много неща, но едно от най-невероятните е, че се отнася с напълно непознати хора като със стари приятели. Всеки, който се е виждал с него или му е писал съобщение, знае за какво говоря.
Спомням си как преди почти десет години, в момент като този, изпълнена с вдъхновение, обич и признателност към автора на книгата, която току-що бях затворила, го издирих в мрежата и му писах лично съобщение. Според мен, когато имаме нещо добро да кажем за другите, непременно трябва да го направим без да се бавим, дори и да е нещо дребно, а в случая беше лавина от чувства. Не знам как успях да намеря думи за да изразя признателността и радостта от това, че го има. Начинът, по който ми отговори, едва не ме накара да падна от стола. Писмото му започваше със „Здравей, Бубе…“ Само най-близките ми приятели ме наричат така! В него се споменаваше съпругът ми Ники и децата. Иво си беше направил труда да отдели време да разгледа профила ми, да научи повече за мен и след това да ми отговори с вдъхновяващо и стоплящо сърцето послание.
Ако никога не сте го чели, не чакайте – в интернет има десетки негови истории. И не, не се лъжете! Той не пише за спорт, нито е спортен журналист. Той пише за болката, за силата, за загубата, за саможертвата, за приятелството, за добротата, за милостта, за любовта – за живота, такъв, какъвто го вижда той – изпълнен с любов и смисъл и с герои, които дори не подозират колко са специални и как техните истории оставят вечен отпечатък в сърцето на една благословена шепа хора на Балканите.
Още срещи с вдъхновяващи личности ще намерите във Facebook страницата на TrueStory.bg.
Подкрепете ни в Patreon!
