Жан Мар или Жан Маринов, както е името му по паспорт, е роден през 1974 г. в София. Започва да свири на китара и пее на 11 години, а по-късно участва в хора на софийската Английска гимназия, заедно с Атанас Русков (Бейби Фейс Клан). До 1992 г. Жан е част от няколко рок и блус групи. През 1992 г. заминава в САЩ, където до 2002 г. участва в кавър и оригинални рок групи в Ню Джързи и Ню Йорк. През 2010 г. Жан се завръща в София и подновява работа по запис на български поп-рок песни в екип с Теодор Янков и Атанас Копчев. Жан е автор на „Ти си в мен“, спечелила песен на месец „Ноември“ 2014 г. в предаването „7-11″ на Христо Ботев по БНР.
Всъщност Жан комбинира музиката с точната професия на информационния специалист. Той има двоен бакалавър по информационни системи и биология, както и Магистратура по бизнес администрация (MBA) от Ню Джързи. По майчина линия Жан е правнук на Руси Кожухаров, командир и основател на първата пожарна команда в Бургас. Кожухаров е и първият собственик на къщата, сега музей на Петя Дубарова. По бащина линия Жан е кенийски и канадски поданик, като баща му е канадец с индийски корен.
След 2011 година Жан се мести в Швейцария и подновява музикалните си занимания. В паралел с любовта си към музиката той работи интензивно върху много аутсорсинг проекти, с които цели да привлече чуждестранни инвестиции в България.
Прочетете нашия интересен разговор с вълнуващия ни събеседник, който има какво да разкаже:
Снимка: Жан Маринов
Как се чувствате – българин в чужбина или чужденец в България?
Жан Мар: Когато бях малък, се чудех какво изпитва една птица, която изминава хиляди километри, търсейки свободата си. Тъгува ли когато е далеч от дома? Пита ли я някой: „Какво правиш тук?“ и „Защо не си седиш у дома?“. Упреква ли я някой че е оставила родния дом?…
Не съм сигурен че все още знам знам отговорите, но с въпросите се сблъсках многократно в краткия ми живот. На 14-годишна възраст напуснах България. Когато се върнах след година, усетих промени в себе си. Бях почернял до неузнаваемост от интензивното африканско слънце. Устните ми бяха лилави. Връстниците ми, ме гледаха странно. Хората ми се струваха болни и бледи. Но те не бяха болни. Не света се беше променил около мен, а аз самият, моето тяло и с него моето светоусещане, моята чувствителност за цвят и хора… Когато човек напусне дома си, за да живее сред друга култура, той неусетно се променя. Това е заложено в нашето ДНК. Това не ни прави по-малко българи…. Когато съм в България, всеки атом в моя организъм вибрира с различна честота. Обхождам всички места от детството ми, неуморно гълтам всеки един момент прекаран с приятели и нови контакти. И в паралел с това, усещам че съм различен.
Кога за последно сте били в България? Какви са разликите между преди и сега?
Жан Мар: Последно бях в България преди 2-3 месеца. По улиците кипи живот, с много млади хора с деца. Имаме изключително интелигентни, талантливи и будни млади хора. Имаме невероятни диригенти, композитори, музиканти, художници, актьори, поети….. Но това, което най-много ми липсва, е тази откровена наивност и човечност в нас българите, която струеше от 70-те и 80-те години. Струва ми се, че днес хората са по недоверчиви и песимистични. Този рязък преход към тотален капитализъм, без подготовка, разклати най-здравите основи на обществото ни. Разделихме се на „чужденци“ и на „патрЕоти“. За мен реалното разделение в България, е „граждани“ и „мафия“. Ние сме едно. Ние винаги ще бъдем едно – то е запечатано в кръвта и словото ни.
А между страната и чужбина?
Жан Мар: Не искам да сравнявам родината ми с други държави. Не напуснах защото активно съм бленувал за друга държава. Тръгнах да търся себе си и се загубих в огромния лабиринт на професионалната реализация. Загубих най-хубавите си години – в 12-часови дни, в работни съботи, в забързани сутрини и късни вечери… От 18 до 25 годишна възраст, никога не видях ваканция – работих за да си помагам финансово, защото таксите за колеж в САЩ са високи, а животът не е евтин. Загубих много време от живота си в битови схватки. Спечелих вярата в себе си. Не ме е страх от гравитацията. Знам, че където и да съм, ще оцелея. Това е ноу-хауто на емигранта – да преоткриеш себе си, след като се загубиш тотално. Всеки човек има нужда от предизвикателства, за да може да се пребори с тях, и да се почувства истински свободен. Свободата не е в покупателните възможности с кредит карта. Свободата е силата да разгърнеш възможностите чрез осъществяване на мечтите си.
Снимка: Жан Маринов
Живял сте в Европа и в САЩ. Каква е разликата между порядките на Стария континент и отвъд океана?
Жан Мар: Ние живеем в един по глобален свят. Няма ги тези резки граници от преди 20 години. Работя в Швейцария, но над 30% от колегите ми са американци. Но все пак в Швейцария се набляга на един по балансиран лайфстайл. Хората имат повече време за ваканция и време със семействата си. Аз имам 5 седмици платен отпуск и обикновено в 18:35 ч. съм последният човек в сградата. В САЩ се работи по един по-милитаризиран модел – решенията се взимат от ключови фигури в организацията (а не групово както в Швейцария). Роботи се с по-дълги часове. Отношението към човешкия ресурс е по-различно. За мен живота в Европа е по-спокойна за тези, които са намерили реализация и са натрупали опит. САЩ е по-добрата опция за млади хора, търсещи да натрупат опит и знания – расте се по-бързо и живота е по-динамичен.
Защо решихте да пишете песни на български език? Как се съвместява това с професията ви?
Жан Мар: Първите два сингъла бяха вдъхновени от носталгията за България – трудно е човек да пее на английски, когато пее за България. Втората и еднакво важна причина е, че няма достатъчно независима рок музика на български език. Радиовълните са национален ресурс, но в България продължава да се набляга на чужда музика и да се вкарват чужди интереси(тук визирам и Вирджиния Рекърдс). Във Полша, Словакия, Франция и Канада, отдавна са въведени механизми за балансиране, и се дава възможност на местни групи да имат достъп до този ресурс (което вдига качеството на местната рок и поп музика), но в България е останал този пост-социалистически вакум. С Г-н Писарски от група Атлас, и други български музиканти се борим, това да се промени.
Какво дава музиката? Отнема ли нещо?
Жан Мар: Музиката е един друг свят. Музиката е мощен ресурс. Музиката е плавателен съд. Музиката е платформа. Мислите и чувствата които достигат до нас чрез тази платформа, се забождат право в сърцето, вдигат пулса ни, променят химията на мозъка ни. Обожавам да се гмуркам в този свят и не преставам да се удивлявам от потентността му, от искреността му…. Манипулацията на този ресурс, не влияе положително на хората, обърква ги, в хората влиза информация която не им помага да растат, а напротив, забиват се в първичното, животинското.
Снимка: Жан Маринов
Конкретно за мен, музиката няма и никога не би имало нещо общо с моята корпоративна кариера. Надявам се връзката с нея, да продължи дълго след като привърша с големия бизнес… един ден. От нея греба най-фундаменталните неща в живота: любов, вяра, емоционална интелигентност.
Единственият минус, ако можем да го окачествим като такъв, е че от света на музиката, много трудно се влиза обратно към корпоративния свят. В бизнеса емоцията трябва да бъде контролирана до съвършенство, а изкуство без емоция не съществува. Двата свята са несъвместими, но аз съм зодия близнак – в мен живеят два свята.
Какви са новите ви музикални проекти?
Жан Мар: Работя върху нова песен, озаглавена „Утре, започва от тази нощ“, която най-вероятно ще има английски вариант. Към предишната песен „Спомени“ имаше интерес от Франция и Швейцария, но тези страни не пускат музика, която не е изпълнена на 5-те главни европейски езика. Българската музика има нужда от чуваемост в Европа. Песента и клипът, както обикновено ще бъдат направени с 100% българско участие, и ще бъдат продуцирани в България.
Какво трябва да се промени в България? А, ако стане, бихте ли се установили за постоянно у нас?
Жан Мар: Следващата година ще е ключова за България. Времето изтича за политически компромиси. Нямаме вече време за политически трикове и лъжи. Липсват политически опции и това кара много хора в чужбина да не гласуват, поставени пред патова ситуация. Вярвам в ангажираността на гражданското общество. Това е пътят. Вярвам, че ако продължаваме да натискаме, и да сме активни от вътре и от „вън“, нещата ще започнат да се променят за по-добро. Резултатът от референдума за електронно гласуване е един добър пример, за една колаборация между българи от чужбина и здравият гръб на българското гражданско общество в България.
Още утре бих се върнал, ако зная че бих бил по-полезен там. Аз вече се върнах веднъж, за да може дъщеря ми да се роди в България. Докато костите на дедите ни са там, докато децата ни се раждат там, докато лягаме и ставаме със най-мили спомени за най-хубавите дни от живота ни, ние ще се връщаме.
На още интересни разговори може да се насладите във Facebook страницата на TrueStory.bg.
