Хлябът е живот – свещен и незаменим в бита ни от векове. Той присъства в редица български обичаи и е обвързан със смисъл и дълбока символика. Вярва се, че чрез хляба всички участници в един ритуал общуват помежду си, споделят едни ценности, една участ, един дом и една съдба. Както казва героинята в днешното ни интервю – да правиш хляб е благословия и призвание.
Мария Цачева е от онези вдъхновяващи примери за хора, които решават да се върнат и да се развиват в България, а този ѝ избор я води в село Чавдар, където заедно със съпруга си Антон отварят пекарна. Какво е да управляваш собствен бизнес на село и как обменът с тази специална храна хляба облагородява хората, ще ни разкаже самата тя.
Уютът на пекарна „Прованс“ в село Чавдар ви очаква в следващите редове.
Здравейте, представете се накратко пред нас.
Мария: Привет от нас – Мария Цачева и Антон Митов, собственици на пекарна „Прованс” в село Чавдар. След повече от 10 г. в САЩ решихме да се завърнем в България и да започнем малък семеен бизнес в провинцията. И двамата сме географи по образование, но предприехме предизвикателството да месим хляб на село. Звучи много екзотично и приказно, но може би всеки усеща как лъха на „трудно”.
Избирате да се приберете в България след години живот в САЩ. Какво ви върна у дома и защо точно село Чавдар?
Мария: Решихме да се приберем в България, защото спокойният живот отдавна не беше спокоен, а и ако трябва да съм честна – не очаквахме, че предприемачеството в България е такава сложна задача. Не е лесна и в САЩ, но е сигурно, че ако следваш определени правила, ще имаш успех. Докато тук това не важи. И въпреки трудностите, който подозирахме, решихме, че е по-добре да се приберем. Динамиката и стресът на големия град не бяха привлекателни вече за семейство с две малки деца. От сега трябваше да се тормозим с мисълта „Как ще ги опазим, как ще ги изучим, кой ще връща тези кредити за образованието им?“.
Носталгията, мисълта, че децата ни ще виждат баба си и дядо си веднъж в годината, а и трудно общуваха, защото английският език доминираше, както и един неприкрит авантюризъм ни върнаха у дома. Избрахме Чавдар, тъй като аз съм от там и Антон, като кореняк софиянец, не искаше да живеем в София. Все пак бягахме от големия град.
Как се появи идеята за създаването на пекарна „Прованс”?
Мария: Идеята е на Антон. Той е много наблюдателен и аналитичен. По време на кратките ни ваканции в България му беше направило впечатление, че в Чавдар след 10 часа няма хляб… не оставаше. След едно посещение през лятото той ми каза „знаеш ли какво няма в твоето село – пекарна!“. И така се появи идеята. Но вече зная, че тя не е случайна. Тя е изпратена свише.
Колко време, мисли и енергия ви отне създаването ѝ? Какво ви коства като цяло?
Мария: Отне ни една година мисли и половин година действие. Тази една година, освен мисленето, проектирането и мечтаенето, най-много те спохожда страхът „Ами ако сбъркаме”. Този звън като от тибетски гонг кънти монотонно, влудяващо и денонощно. Все пак се заемаш да правиш нещо, от което абсолютно нищо не разбираш. Знаеш само едно – че си максимално неподготвен за час. Но с идването в България, аз изкарах курс по хлебарство и през цялото време четяхме и проучвахме. Пекарната се построи сравнително лесно и бързо, тъй като имахме пълното съдействие на община Чавдар в административно отношение. Коства жертви и излизане извън зоната на комфорт. Имаше напрежение, което в съчетание с онзи звън от гонга и незнанието „кое-как”, бързо може да откаже човек и той да реши да си купи билет за обратно. А гонгът още го чуваме понякога…
Трудно ли е да започнеш собствен бизнес в България – и по-конкретно – на село?
Мария: Не е трудно да го започнеш, но е много трудно да го задържиш. Имаш ли капитал, стартираш бързо, освен ако не е някакво по-сложно или замърсяващо производство. Но после идва обстрелът от държавната картечница, която с всякакви сили иска да те елиминира. И ти все се пазиш и както като деца се стреляхме мислено с автомати и другият викаше – „от тук ми мина… а сега от тук ми мина”, но в един момент някой изкрещяваше „Убит!” – така е и малкият бизнес в България… на всички ни минава „от тук и от там” докато не чуем последната присъда. Ако скоро не се направи нещо, безработицата ще докара мегапрестъпност. И тогава „убит” ще звучи не само за бизнес. Почука ли гладът, революциите отварят портата!
Какво е усещането да правите хляб? Промени ли ви този процес?
Мария: Правенето на хляб е призвание и благословия. Докато в началото имаше едно колебание дали това е за нас и дали ще успеем, сега сме твърдо убедени, че това е нашето призвание, сякаш нелека мисия, която трябва да изпълним. Не толкова ни промени, а ни облагороди. Мисълта, че си „вадиш хляба” честно и си направил нещо, с което децата ти да се гордеят и вървиш с изправено чело, е достатъчно задоволство.
Какво е отношението на местните към вас и пекарната?
Мария: В началото никой не ни повярва, че ще строим пекарна. За хората от село беше недопустимо да бъдеш „на Запад” и да се прибереш да строиш пекрана. Всеки ни казваше, че сме луди и ако е на наше място няма да мръдне от там. Първите години определено бяха трудни и стресиращи… идва ти да се откажеш, но знаеш, че си вложил всичките си спестявания и път назад няма. Но знаехме и друго – няма как да влагаш 100% от себе си и да няма резултат. Все някога усилията се възнаграждават. Вселената работи така. Тя помага.
Като двама географи, които започват да пекат хляб, имаше много неясноти около самия производствен процес – рецепти, машини, технология, документации, некоректни и безотговорни служители, търсене на пазари. В провинцията пазарът не е като в големия град и има една вълна на скептицизъм от страна на хората, която те залива в първите моменти. В селото едно мнение, изказано от „по-просветен“ жител може да повлияе на доста голяма група хора – „хлябът е солен“ и веднага около 30 човека считат, че е солен и няма да отидат да купят и дори да пробват. На другата сутрин друг „гуру“ в хлебната индустрия казва- „хлябът е безсолен“ – и хоп още 30 са готови и твърдо убедени. В малките общности е така – 80-90% са експерти по всичко и са неосъзнати инфлуенсъри. Иди обяснявай, че си има рецептурници и не можеш да си солиш според вкуса на Вуте и Нане. Хората все още нямат тази осъзнатост да се подкрепят и помагат, за да си осигурят взаимно по-лесен и благ живот. Все още имаме тази потребност – да си пречим.
Торта 2 кв.м. за рожден ден на община Чавдар.
Пренесете ни в обстановката 🙂 Как преминава един ваш ден в „Прованс”?
Мария: Денят започва към 3-4 часа сутринта, някой път може и по-рано. Персоналът пристига, облича своите униформи и „пуска казана” с първата партида хляб. След това следва тестото за закуски, за кифли, още хляб и така до края на смяната. Има ли много заявки или нещо по-специфично, влизаме да им помагаме, координираме, опаковаме. Почти винаги се слуша музика и почти винаги на някого нещо му няма – дългият нож, тънката точилка, кръглият нож за рязане на пица, зарядното за телефона.
Колективът ни е много сплотен и когато има напрежение, всички се спускат да действат бързо. Когато няма много работа, правим по-чести почивки и гледаме кулинарни клипчета (най-често турски) за плетки на козунаци и разни други „висши” пилотажи в хлебарството. Често си организираме сбирки – тийм билдинг. Имаме си ритуали – „Посрещане на Джулая” на 1 юли и „Изпращане на Джулая” на 31 юли. Антон е по административната част – деловодство и счетоводство, а аз съм контрол на качеството и PR. Той е все „на колела” и по задачи.
Посрещане на July Morning.
Аз прекарвам доста време в декориране на търговската част според сезона, празника или някоя кампания, която съм предприела. Последната беше „Носиш ли си торбичка”, с която насърчавахме клиентите ни да не ползват вече найлонови торбички. Също правя публикации (реклама) във Facebook страницата ни с някое изделие (пица, погача, баница) или с нещо, което се е случило. Например, онзи ден дойде клиент, който ни подари страхотна „Кинга за хляба”, която я изпраща негов приятел от Добрич. Това толкова ме зарадва и стопли. А книгата е събрала цялата мъдрост, бит и почитание на българина към нивата, житото и хляба. Древна и ценна литература. А жестът е красив и вдъхновяващ! В този жест има и хубава опция за сполучлив PR и се заемам да творя нещо оригинално. След това украсих пекарната с кестени. Помогна ми едно дете от ромски произход, с което после ядохме мъфини. Така е в Прованса…
Има ли специална рецепта, която приготвяте с особено отношение и внимание? Какво задължително трябва да опитаме от витрината ви?
Мария: Имаме специална рецепта за хубава памук погача, с която сме оженили много двойки. Тя е огромна, много вкусна и наистина е мека като памук в продължение на четири-пет дни. Държа да отбележа, че не ползваме подобрители и консерванти. Каквото се получи от брашното, това предлагаме. Продукцията ни не е предназначена да стои по рафтовете с дни, такава има много на пазара. Всеки ден печем и ядем. Задължително опитайте и един фантастичен тутманик!
Още интересни разговори ще намерите във Facebook страницата на TrueStory.bg.
Подкрепете ни в Patreon!
