Докато слушате песните му, може да усетите как снопчета лъчи минават през вас и започват да танцуват в кръг около сърцето ви. Напомнят, че никой не е сам, че светът е наситен с лекота, смеещи се бръчици, пеперуди и танцуващи макове. Само трябва да се ослушваме, да се оглеждаме и да обичаме. Тогава дори мечките разговарят с лалетата.
Константин Кучев е музикант, композитор, преподавател, творец, същество, наситено с цветности.
Роден е в късната есен, обича всички сезони, но границата между лятото и есента му е особено любима – когато е все още топло, листата на дърветата започват да се оцветяват, а златистата светлина да вдъхновява още повече. Като малък много харесва динозаври и мечтае освен музикант да стане и палеонтолог. Ходи в парка да копае с надежда, че ще намери кости от праисторическите животни. Като по-голям в трамвая вече среща вълшебници, а всеки ден е благодарен за хората, които има около себе си и иска да има неразлепимо лепило за тези, които обича. Понякога чува и вижда Началото, а после чрез музиката носи лъчи от неговия извор към хората. Самият той се удивлява на неподправеността на децата и вдъхновен от думите и реакциите им, често пише песен, която после да изпеят заедно. Вярва, че в живота си на Земята човек се преражда множество пъти. Страхува се от празнотата, мечтае да бъде част от циркова трупа.
В момента музиката на сцената пред публика му изглежда като от друг свят…
Как ти се отразява стоенето вкъщи? По какъв начин се промениха дните ти и как се промени ти в тях?
Константин: Повечето стоене вкъщи не ми понася лесно. Имам нужда от въздух, да изляза да покарам колело. Трудно ми е само у дома. Същевременно разбирам, че сега моментът е такъв, че трябва да сме заедно в това и заедно да спазваме установените мерки. В началото на ситуацията изпитвах недоверие, дори гняв към това, което се случва. Но се вслушах в гласа на разума и осъзнах, че е нужно да преминем през него.
Всеки ден имам свои упражнения, които правя – като йога, които ми помагат да се чувствам в кондиция. Аз съм свикнал много да се движа и да съм активен навън.
На първия онлайн урок, който проведох, дори леко ми се доплака, защото бе с едно прекрасно семейство и си казах „Кога ли ще ги видя на живо тези хора пак?“. Успях да си намеря някакъв ритъм. Дори открих предимства на някои от онлайн заниманията, които водя.
Какви са те и как протичат сега?
Константин: Това са уроци продължение. Повечето ученици, които имам, са мои ученици на живо – по пеене и по китара. Също една група – „Открий своя глас“, която я водя на живо. Сега тези занимания ги водя онлайн. Имам и няколко нови ученици, които се включиха по време на изолацията. Оказа се, че мога много добре да показвам на учениците си какво да правят, да им го записвам , да им дам после видеото. Това е много удобно. Всичко започва на време, те са си в стаята, аз съм си в стаята , обаче пък минусът специално за музикантите е, че няма достатъчно добре разработена програма, в която да може едновременно да тече звукът. Ако от двете страни едновременно започнем да пеем, звукът ще започне да се изкривява. Това са технически неща, които в момента се оказват важни. Провеждам и виртуални концерти, които са много забавни. В тях заставам и си пея, хората ми казват какво биха искали да чуят и аз го изпълнявам. Имам детски концерти и концерти за големи.
В началото ми беше трудно с това, че не виждам очите на хората, не виждам как реагират. Получавам сърчица и личица, изречения, но е много по-различно. Вече посвикнах.
Откри ли нещо ново за себе си?
Константин: Опитах се да се вглъбя в себе си, повече да творя, повече да пиша – и музика, и текст. В този период, когато успея да се вглъбя, се чувствам най-добре. Вгледах се навътре в себе си, видях неща, сред които има и приятни, и неприятни. Различни. Дадох си сметка къде се намирам, какво се случва сега, къде искам да отида. Имам сега времето за такова вглеждане. Дали съм си извадил конкретни изводи, може би след като всичко отмине, ще мога да кажа.
Как започна всичко с музиката? Как я усети и избра?
Константин: Като много малък си спомням, че се случваше да сънувам някаква мелодия и да се събудя с нея. Питах родителите си дали мога да я запиша по някакъв начин. Така започнах да записвам някои от тези идеи на записи на касетофона, който имахме. Дори наскоро търсих първата си такава касетка, но някъде е изчезнала.
Исках да свиря на цигулка, дори не зная как се е родило това желание. Явно съм гледал цигулари – по този начин човек се запалва и нещо откликва в него, запалих се. Бях си взел две пръчки и се правех, че свиря на цигулка у дома. Родителите ми тогава ме записаха на уроци. След това исках да свиря на китара. Един много добър учител по музика, който за мен остана като основен вдъхновител, защото ми показа музиката, която слушам и до днес, ми водеше часове по композиция и импровизация. Такива в музикалното училище, в което учех цигулка, нямаше. Той ми показа един друг по-широк спектър на музиката. Имало е моменти, в които ми идваше да се откажа, в 9-и клас за 3 години спрях да свиря на цигулка. След това я преоткрих. Исках да кандидатствам рисуване, да се занимавам с анимация. Приеха ме обаче в Музикалната академия и така продължих с музиката.
Освен на цигулка и китара има ли други инструменти, на които свириш?
Константин: Свиря на виола, която е като сестра на цигулката, има обаче по-нисък звук – между виолончелото и цигулката. От няколко години свиря също на индийски ситар – той винаги ми е бил един много мечтан инструмент. И на една чудесия, която се казва хърди-гърди, тя е с колело, което вместо лък задвижва струните.
Как ги откри тези екзотични инструменти?
Константин: Всеки един от тях е означавал нещо за мен в музиката, която слушам. Още от първото слушане на ситар, нещо в звука му ме грабна тотално – както беше станало и с цигулката. И си казах, че това е нещо, на което искам да свиря. Хърди-гърди го чух в един от любимите ми албуми. Чудех се какъв е този инструмент и почнах да го имитирам с цигулката. Обаче разбрах, че е с повече струни. Години наред го търсих. Той е много рядък инструмент и трудно се намира такъв, който свири добре. Всеки един от тези инструменти за мен означава нещо съществено, неслучайно са и дошли при мен. Други хубави инструменти не са ме привличали по този начин.
Основата, която имаш от инструментите които вече владееш, помага ли ти при научаването на следващ.
Константин: 100% помага. Но например флейтата за мен беше съвсем различно нещо. Там ти помага музикалният слух, но работата с въздуха е съвсем различна. Така че зависи за какъв тип инструменти става въпрос. Аз свиря на струнно-лъкови в момента, докато духовите са съвсем друг свят.
Кои са твоите моменти на творене ? Къде твориш повече вкъщи или навън?
Константин: Обичам най-много да творя навън или докато пътувам. Обикновено докато пътувам във влак или самолет, започвам да пиша някакъв текст. Музиката най-често идва, когато се местя от едно място на друго. За мен е много важно да съм в движение. Ако пиша вкъщи, пиша прав. Дори стоя прав пред компютъра. Малко съм нетърпелив за стоене на едно място. Понякога има песни, които ги пиша в съвсем спокойно и седящо състояние. Но за по-голямата част от тях имам нужда да съм в движениe.
Твоите песни са много сюжетни – как се появяват като идея, като развитие на историята?
Константин: Първо сe ражда самият герой, за когото ще пиша и после си представям какво му се случва на него. В един момент то почва да излиза от самосебе си, след това го доизграждам. Преглеждам текста, акордите, мелодията – доошлайфам. Много обичам да пиша с хората и за хората. Много често пиша музика, за някого, като си представям този човек. Казвам си „Този човек какво ли би изпял, или какво би слушал“ – така ми хрумва по-лесно.
Разкажи ни за образа на хлебаря – как се появи? Пазаруваше хляб и видя деня на хлебаря в брашното около него или…
Константин: Със Зора искахме да напишем песен за добър човек. Чудехме се кой е този добър човек, който дава нещо на хората. Какво да дава? Сетихме се, че добрият човек храни хората. Онзи, който дава хляба – в това има различни пластове. Библейски – това е Бог. После се сетихме и двамата как сме се редили на опашки за хляб. Така дойде песента.
Със Зора – твоята дуетна половинка, готови ли сте вече с втория албум, който подготвяхте?
Константин: Той е напълно записан. Само чакаме да бъде обработен звукът на албума – това е финалният мастеринг, който се счита за най-съществения етап. Всъщност първият, най-същественият етап, е самият запис. Но мастерингът е етап, при който всеки един малък звук се намества колко да бъде силен и това е от много голямо значение какво хората ще чуват. Това е албум, за който много се вълнувам. Записите ги правихме в началото на годината. Много се радвам, че тогава го решихме, а не го оставихме за пролетта, защото сега щеше да бъде много трудно. Щом извънредното положение отмине, съвсем скоро ще бъдем готови да направим премиера.
Имате ли си вече име за албума?
Константин: Още се двоумим малко. Най-вероятно ще се казва „Отвори“. Има и такава песен вътре. Това е като една покана – просто да отвориш и да чуеш.
Какъв беше пътят от първия ви албум със Зора, до този, който предстои да излезе – като развитие за вас самите, като емоции, като резултат?
Константин: Песните, които са в първия ни албум, ги чувствахме много близки една с друга и просто не можехме да ги разделим. Може би заради това и станаха толкова много – мисля, че бяха 19. С втория отново започна да се случва това. Една след друга се появяваха песни, които са много свързани като тематика, но той е малко по-личен, темите ни вълнуват и двамата със Зора и са част от личния ни живот. Тя сега се грижи за едно малко прекрасно същество, това са теми, които ги има във всеки един човек. За мен този албум е някак по-универсален, по-близък до човешкото, до това, през което всеки един от нас преминава през живота. За мен лично е свързан и с някои мои вътрешни въпроси, питания, търсения, метафизични дори, философски, някои от песните са доста по-отнесени, доста по-абстрактни. Опитахме се да има баланс, отново да има по-бързи песни, по-бавни и лирични, но са малко по-сложни.
Със Зора как се срещнахте? Как започнахте да творите заедно?
Константин: Запознахме се в Музикалната академия и беше много интересно. Важните хора в моя живот ги усещам още с първото ни виждане. Когато видях Зора, бях сигурен, че този човек ще бъде много важен за мен, не знаех по какъв начин. Участвахме заедно в един мюзикъл в академията. Тя следваше оперно пеене, аз поп и джаз пеене. В този мюзикъл се заговорихме.
Открихме, че и двамата си измисляме авторски песни. Така решихме да пробваме да напишем нещо заедно. В началото бяхме доста несериозни, повече импровизирахме. В един момент, когато почнаха да ни канят на участия, всичко беше изцяло импровизационно. Нямахме готови песни, аз свирех нейни песни, или пък мои, а тя припяваше. Ключът за творчеството ни сякаш се появи, когато тя намери своя любим. Написах песен за тяхната сватба, записах я в студио, а на тържеството я изпяхме със Зора като поздрав за него. От този момент една след друга потекоха всичките ни песни.
Посланията ви в песните са много светли и топли, много свързващи, струящи любов. Как успявате това да го съхранявате в себе си и да го предавате. Винаги ли това виждате в света около вас?
Константин: Това е нещо в духа на музиката, което е просто между нас. Когато ние пишем песен, нещо сякаш полита и в двама ни. Това се усеща в музиката, за което съм много щастлив. Иначе имаме различни моменти. Аз имам моменти, в които се вглъбявам повече, моменти, в които имам нужда да съм по-екстровертен. При Зора също е така. Много важни за нея са традиционните и семейните ценности. Тя предпочита спокоен и тих живот, една уютна къщичка с градинка. А същевременно участва на сцената на операта в София. Но да, като цяло гледаме позитивно на живота.
А как успяваш тази енергия непрекъснато да я самогенерираш. И на сцената си едно кълбо от емоции, изтощаваш ли се понякога, имаш ли нужда да спреш?
Константин: На мен ми е най-трудно да спра. Тази енергия при мен се генерира от самото общуване с хората, това един взаимен обмен. Тя се самопоражда. Има момент, в който със сигурност усещам, че трябва да сложа финал на един концерт или едно представление – и това понякога е предизвикателство, иска ми се да продължи още, да продължа и аз с импровизациите. Струва ми се, че зад следващия завой ще се появи следващото голямо откритие и вътрешно си казвам „това сега трябва да продължи“, но човек трябва да знае и кога да сложи финала и кога да почива. Аз не мога да си почивам, което не е никак добре.
Единственият начин да си почивам, е докато свиря. Тогава мозъкът ми изпада в медитация. На сцената също рационалното отстъпва в някакъв момент, черпиш от един по-дълбок извор там. Абсолютно съм пристрастен към музиката и сценичните изяви, сега с извънредното положение разбрах, че съм свикнал много с друг живот. Има моменти на умора, която дори не усещам и понякога продължавам да действам все едно на празни обороти. И тогава си казвам, че е дошло времето, в което трябва да спя. Когато видя хора, които са в баланс, това ме възхищава. Просто е прекрасно е човек да знае кога да остане в тишина. Когато и аз успея наистина да утихна, тогава и при мен се раждат хубави идеи.
Ако ситуацията в момента е трамплин към една по-различна планета, кое е това, което искаш да видиш различно на нея?
Константин: Искам да видя осъзнатост за много от нещата, които ни заобикалят и за които има пробуждане в много хора. Осъзнатост за истинските ценности в нас. За мен всеки човек знае кои неща са ценни за него и за едно общество. Обаче в някои хора центърът на добрата идея е взет и е изместен от някакви лични облаги и стремежи. Много често на такива хора им се дава власт по една или друга причина и те просто започват да преяждат с това. Една част от нас трябва да се научи да не преяжда, да сме много по-благодарни. А онези, които гладуват, дори не мога да си представя. Облагодетелствани сме да живеем в една мирна страна и да имаме толкова много от това, което бихме си пожелали. Сега можем да видим как всички сме един организъм – цялата планета, цялото човечество. И много ми се иска това да отвори сърцата на много хора, за да се грижим едни за други. Когато видим човек, който има нужда от нас, да му подадем ръка, защото ние знаем как се прави това. Всеки знае как се помага. То ни притегля, но понякога го отминаваме. Аз самият се причислявам към неосъзнатите хора. Имам да науча още много неща. Всички се учим в момента. Прекрасно е, че природата малко си почива от нас, сега се изчиства от нашата човешка намеса. В такива моменти възможностите са налице – какво истински подсилваме, в какво истински вярваме, какво истински желаем да направим. Вижда се колко много и колко малко едновременно е в нашите ръце. Винаги нещата са двустранни – колко малко можем ние, когато идва нещо голямо, и как всичко зависи пак от нас.
А ти за какво си благодарен, че го имаш, че Е?
Константин: Благодарен съм за близките си хора, за близките си същества, с които можем сега да се усетим, да се опрем един на друг, за приятелите, за истинските хора, с които оставаме заедно в тази ситуация. И имаш чувството, че тези хора винаги ще останат заедно с теб, дори да не е физически близо. Благодарен съм за музиката, за това, което прави в живота ми и за цялата голяма музика, която ни обгръща. И че дори в този момент мога да продължавам да правя музика, че не ми е отнето. Че мога да разбера колко е важна тя за мен, да разбера важните неща за мен. В момента ми изглежда тотален лукс да направиш един концерт. Благодарен съм, че има хора, които се грижат на много нива за нас – хора, сили, не сме оставени сами. Дори да сме затворени. Ние през цялото време сме всички заедно. Много съм благодарен за това.
Освен музиката имаш ли си други възелчета в деня, около които гравитираш и строиш – хобита и интереси?
Константин: Четенето. Има книги и автори, които много ме провокират – Джеймс Джойс, Джоузеф Кембъл, те дори са някак свързани, Вирджиния Улф. Това са ми тримата любими автори. В по-ранни години много харесвах Достоевски. Имам нужда от общуване с такова слово, за да се вдъхновявам, и то всеки ден. Благодарен съм, че мога и да почета. Театърът за мен също е нещо много съществено и важно. Много от музиката, която пиша, я пиша за театър, за актьори, дори участвам в представленията, имам и роли, някои от които са пеещи роли. Преди две години направихме импро мюзикъл, който продължава да се развива и сега. Театърът и музиката са много свързани за мен, понякога ги мисля като едно цяло.
Имаш ли ярки моменти от живота си, които знаеш, че са те направили точно това, което си? Как ги носиш в себе си?
Константин: Те са свързани с някакви знакови хора за мен, които са ми предали този творчески пламък – учителят ми по китара, учителят ми по цигулка. Има такива хора, които сякаш са ми казали „ето, вземи това и го пази“. И аз го пазя в себе си и то ми топли, и го развивам. Има концерти, които са ми дали изключително много. Чувайки някой човек на живо, това отваря нещо в мен и е променило много неща, и ме е осмелило аз да бъда на сцена. Има и ситуации, които са ме променяли из основи. Един такъв период е 3-годишен, когато бях по болници заради киста на кост на крака. Тогава отново бе един момент на оценяване на това, което по принцип имаш – да ходиш, да тичаш, да бъдеш с другите деца навън. Аз после прохождах отново. Това бе много голяма трансформация. Точно преди това да ми се случи, мислех, че мога всичко да направя, да полетя във всеки един момент. После това бе рязко приземено. Няма само тъга и само болка – както ни показва Чарли Чаплин, противоположностите вървят заедно и от единия дълбок извор взимаш нещо, за да подхраниш другия. Някои от най-хубавите си песни също съм ги написал след труден момент, дори когато съм усещал безизходица, тогава до мен долита една песен сякаш за да ме утеши. И става нещо много важно за мен. Имало е и моменти, в които съм се чудел дали нещо е истина, или сънувам. Човек, който ми прилича на вълшебник, като Гандалф, магьосник, той е там, а после изчезва. Срещнах веднъж един човек в трамвая, който ми каза, че пише песни на няколко езика – италиански, испански и други, беше като излязъл от приказка – с брада, със сиви дрехи. Остави ми телефон, за да се видим и да попеем. Така и не се видяхме, но самата среща беше толкова вълшебна. Чудех се дали и другите хора в трамвая го виждат. Изглеждаше като долетял от друга планета.
Откъде идват „странните същества“, с които общувате и които ви даряват със светлината?
Константин: Това същество е самата музика. То е и като детето в теб, което долита и донякъде като майката, която носи детето в себе си, която всъщност носи цял един свят. Иначе отвсякъде долитат странни същества, човек не знае откъде ще се появят.
Как се чува тишината?
Константин: Като влизам все по-навътре и когато всичко стане много бавно и в един момент, когато се взра, чувам нещо от началото, това което мога да назова като начало, същевременно и го виждам по някакъв начин. Сякаш е някакъв извор, в който блещукат едни слънчеви лъчи.
Променят ли се мечтите във времето?
Константин: Хем са подобни, хем наистина се променят. Преди години най-много съм искал да показвам музиката, която аз правя. Сега искам да правя музика с хората и за хората. И да има постоянен взаимен обмен. Искам да съм част от циркова трупа, от театрална трупа. Много обичам тази общност в момента. Да бъда част от голям процес.
Има много чистота, детски поглед към големите неща в песните ти, сякаш много детство в душата ти. Успяват ли и децата да учат теб на нещо в общуването ти с тях?
Константин: Децата ме учат на много неща. Песента за хлебаря беше написана в двора на един родителски кооператив. Докато децата спяха, ние започнахме да я пишем тази песен. Всеки път ми дават много идеи, после им предлагам да изпеем заедно песента, която съм написал, вдъхновен от тях. Всеки път ме изненадват с откровения начин, по който казват нещата, директността, абсолютно неподправените връзки, които правят между различни мисли, времепространства, цялата поезия, която носят. Постоянно ме учат.
Има ли нещо, от което да се страхуваш?
Константин: Страхувам се донякъде от празнотата. От момента, в който просто спираш и няма нищо. Обичам моментът, в който не знаеш накъде продължаваш, но се и страхувам от него. Имам огромно вълнение всеки път преди концерт. Страхувам се от промяната, от загубата на близки хора. От промяната на света – от това да не знаеш къде си. Но същевременно това ме и вълнува и ми е интересно. Една част от мен приема промените като прераждания – нещо, което има да ни се случи и е много добро.
Вярваш ли в преражданията?
Константин: Не зная дали вярвам буквално. За мен човек се преражда много пъти в един живот. И може да изживее толкова много неща по време на един живот или сън. Дали се прераждаме наистина тук на Земята, или има хиляди паралелни вселени, в които живеем всичките тези животи – напълно допускам и двете неща.
Фотограф водещо изображение: Ивайло Петров
Още интересни разговори ще намерите в нашите Интервюта!
