Как един французин с български корени дойде в България и остана тук… или историята на Никола Дюбоа, разказана в романа „Приятно ми е, Никола!“. Творбата излезе на пазара в началото на октомври тази година, а официалното й представяне ще се състои този четвъртък, 26 ноември, в столицата. Специално за TrueStory.bg Никола Дюбоа разказа за София и Париж, писането и самокритиката, както и за вижданията си за осиновяването и гей браковете. Никола, който сега е на 33 години, е прекарал първите 18 от тях в столицата на Франция, а останалите у нас. В книгата си той се опитва да опише преживявания и чувства, в които всеки може да се огледа и намери нещо за себе си.
От TrueStory.bg смятаме, че твоята книга дава уникален поглед върху 90-те години на миналия век с приликите и разликите между ежедневието в София и Париж. Какво мислиш за подобен коментар и какво за теб е специалното в „Приятно ми е Никола“.
Никола Дюбоа: Когато разказвам за 90-те години, искам да покажа, че разликите между Париж и София не са толкова големи. Те по-скоро зависят от средата и начина, по който човек живее. Предполагам, че когато мизерстваш в една държава, дали е България или Франция, се ограничаваш до минимум (например, много мразех пилешки кълки, защото беше едно от най-евтините неща в Париж). Факт е обаче, че когато дойдох в София в началото на 2000 г., имах чувството, че влизам повторно в 90-те години – беше като пътуване във времето. Някои неща, които там не бих си ги задал като екзистенциален въпрос или счел за проблем, тук трябваше да ги вземам предвид, трябваше да се замислям за елементарни неща. За мен шокът не бяха ценностите или нравите, защото все пак всяко лято си идвах тук. Но едно е да живееш в България през ваканцията или като турист, друго е да го правиш вече като гражданин на една държава.
Какво очакваш читателите да открият в книгата?
Никола Дюбоа: Всеки ще открие по частица от себе си. Смятам, че всеки може да се припознае в даден момент, защото моите перипетии са тези на повечето от хората. Всички имаме трудни моменти, съдбата ни среща с хора или ни слага в контекст, който никога не би се повторил. Определено човек може да се идентифицира с разказаното, а ако не, то поне да научи нещо ново.
Повече автобиография или повече роман?
Никола Дюбоа: Определено повече автобиография. Всичко е до болка искрено – още от първия момент разкривам неща, които по принцип хората издигат в култ или превръщат в свещена тайна. Според мен обаче това придава изкуствена важност на тези неща, като например истината, че си осиновен. Вместо да се крие, много по-добре е, ако майката обясни: „В даден момент исках дете, но не можех да имам и заради това с баща ти решихме да те осиновим“. И какво толкова. Това не ме прави половин човек (Никола е осиновен, бел.ред.). За другите истини в книгата – да, първият ми опит беше с жена, 12 години по-възрастна от мен. Странно ми беше обаче, че никой не задълба по този въпрос.
Не се ли страхуваш от реакциите на лелите и любовниците, за които говориш така открито в книгата?
Никола Дюбоа: Другарката Верка (за която се разказва в книгата, бел.ред) по някакво чудо още не знае или се прави, че не знае за романа. Но всичко в книгата е истина, а аз не смятам, че издавам нещо, защото всяка една ситуация, която е описана, е свързана с мен. Аз съм свидетел на всяко едно нещо, което се случва в книгата. Момент, в който си позволявам да разказвам от трето лице, е във формата на театрална пиеса, без която не мога да сглобя хронологията на действието. Има и друг момент, в който не успявам да разбера как се приравняват оценките ми от Франция и затова си представям сценарий между две лелки в Министерството на образованието.
А като говорим за френски оценки, кой език е по-труден – френският или българският?
Никола Дюбоа: Определено френският. Въпреки че когато дойдох, имах набор от 300 думи, смятам, че българският език е по-лесен.
Как си спомняш толкова обстойно неща от, например, 1994 г.?
Никола Дюбоа: Първият ми наистина много голям спомен беше, когато станах на 5 години. Тогава по някакво недоразумение разбрах, че от тук насетне всяка седмица ще имам рожден ден, де факто и подарък. Така вече чаках следващата неделя за подарък. След като обаче не получих, настанаха голям рев и тръшкане на земята. Това е първият ми голям спомен. През 94-та конкретно почина баба. Как да не си спомняш годината, когато всички е зависило от теб, за да видиш за последно баба си и поради умора не отиваш. Тогава си казваш: „Може би баба ме е чакала“. Чувството за вина, че е зависило от теб и не си го направил, те гризе отвътре. Малко хора знаят колко съм ревал, когато написах първата глава (в която се разказва този момент от живота на Никола, бел. ред.). Всеки има нещо, което много му се иска да промени, най-малкото защото се чувства виновен. Но след като написах първата глава, толкова ми олекна, падна товар от вина от моята душа.
Колко си самокритичен и колко критичен към останалите в книгата?
Никола Дюбоа: Хубав въпрос. В книгата описвам много неща, които по принцип смятам, че не е редно да ги има в живота. И ги посочвам и за себе си. Бях много по-самокритичен. Ако се върнем на предишния въпрос дали някой ще се намери в книгата – да, може би ще се открие и в моите грешки. Асоциативно може да си каже: „Май малко тъпо реагирах в този момент. Може би трябва да се извиня, за да поправя грешката“. Критиката към хората е по-скоро към тези, които представляват типични образи – за леля Верка, която не осъзна, че промените през 89-та се случиха; за баща ми, който цял живот не разбра какво е животът. Мисля, че мога да критикувам тези хора, защото те са карикатури на обществото. Но най-големите критики ги правя към себе си.
Няма как да не засегна темата за хомосексуализма, представен чрез книгата, като смятам, че разглеждането й липсва в нашата литература. По какъв начин ти представяш тази тема и ако си против пропагандирането на хомосексуализма, защо?
Никола Дюбоа: Искам окончателно да се среже пъпната връв между хомосексуализма и клишетата за него. Гледайки, дори в днешно време всичките телевизионни формати, в които има гей, в кавички, той винаги е с оскубани вежди, чупи китки, говори на фалцет, превъзбуден е. В книгата ми има смисъл да представя хомосексуализма, за да покажа, че има и друга гледна точка. Смятам, че ако ме видиш на улицата, не би казала, че съм гей.
В Щатите за децата, които се раждат сега, няма да има този спор между хетеро- и хомосексуализъм. Те ще приемат, че има различни сексуалности. И точка. Както например има големи колита, но има и колита-джуджета.
За или против брака?
Никола Дюбоа: Ако е за гей браковете, съм против. Това е въпрос на чест. Няма смисъл един хомосексуалист с наведена глава да се моли религията да го приеме, при положение че религията не иска. Не мога да се съглася, че ние ще накараме някого да ни желае насила. За мен добър обаче е френският модел, при който гей двойките могат да сключат граждански договор. Това е достатъчно. Все пак живеем в един много материален свят и утре, например, твоята половинка ще говори по телефона и някой ще я сгази. Тогава как ще воюваш и как ще докажеш, че сте делили 15 години живот заедно. Ако говорим за осиновяването от гей двойки, то в нашата страна това ще се случи сигурно след няколко десетилетия.
Обмисляш ли втора книга?
Никола Дюбоа: Да. При нов проект мисля да използвам това, с което явно пиша с лекота – откровението. Определено има какво да разкажа. Иска ми се обаче да има нови предизвикателства. Да пишеш е много самотно занимание. Изпитваш обаче еуфория, когато написаната глава ти харесва много и си мислиш, че си свършил добра работа. Така че ми се иска да споделя тази еуфория с някого. Смятам, че е интересна театралната пиеса в книгата, а едно от моите желания е да съавторствам в една цялостна театрална пиеса. Имам и идеята, ако съм писал нещо твърде реално, то сега да работя върху антонима на това понятие, а тук включваме фантастиката.
Снимки: Личен архив/Никола Дюбоа. Автор: Костадин Кръстев-Коко
Тази статия ви хареса? Присъединете се към Truestory.bg и във Facebook, където ще ви срещнем с още вдъхновяващи личности, техните истории и инициативи!
