Любовта е чувство, което съпътства живота ни. Растем с прегръдките и целувките на мама и татко, копнеем за тях, учим се да ги даваме и ние. Потънали в комфорта на семейната хармония, би трябвало да порастваме здрави и щастливи деца, които опознават света с любопитство, ентусиазъм и отворено сърце, готово да обича. Душата ни да е топла, усмивката ни да е искрена.
Да, любовта дава смисъл на живота. Но може и да го срине до основи.
Какво, ако вместо сърце, тръпнещо от щастие, твоето го прави от страх? Какво, ако вместо прегръдка, получаваш ритник? Ако светът ти, вместо с вкус на мед, изпълва устата ти с кръв? Вместо сладко розов на цвят, е засъхнало червен по пода и стените ти? По лицето, дрехите и душата ти. По живота и по смъртта ти.
Книгата „Новата прическа на Вики” с автор Цветелина Цекова ни кара да се сблъскаме челно с огромния проблем, наречен домашно насилие. И от този сблъсък боли ужасно. Проблем, който се дави в собствените си викове за помощ и се задушава в раните си преди да е достигнал до някого. Проблем, който колкото повече се засилва, толкова по-малко обсъждаме. А за него вече трябва да се крещи – от болка, от гняв, от мъка и тъга за 17-те жени, изгубили живота си през 2020 г. в България, за които официалната статистика спомена. И за всички онези, за които замълча.
„Някои деца биват заченати с любов. Вики бе зачената с шамар”.
Така започва животът на главната ни героиня, а този шамар не гори само на бузата на майка ѝ. Като нажежено желязо, той оставя белег върху несбъднатите ѝ детски мечти и изкривените ѝ представи за близост. Той е страхът, който свива сърцето ѝ при всеки нов побой в съседната стая и гневът, който като лава потича във вените ѝ и поглъща реалността. За да се превърне в мътна черна река, помела всички надежди, мечти и желания и оставила ги овъглени и мъртви да се полюшват по течението ѝ.
Вики „…живееше в свят, в който сълзите ѝ бяха причинени от всичко друго, но не и от случващото се у дома. Тя живееше в свят, в който беше по-добре майка ѝ да изглежда така, защото е болна, отколкото защото е редовно бита”.
С постоянните си опити за бягство от реалността, Вики заживява в друг свят, където иска да е безкрайно обичана и единствена. Преследвайки тази цел в отношенията си с мъжете, тя сама се пренася в жертва на идеята за обич. На идеята за спасение. На обречената любов – с дъх на белег от порезна рана, с вкус на прегоряла захар.
Моделът, от който цял живот е бягала, се връща като бумеранг в живота на Вики. Можи би, защото средата на насилие е единствената, която тя е видяла и възприела. Може би, защото жертвата е примерът, който е имала.
Навярно много хора се питат „Защо не бягаш от такъв начин на живот, защо не напуснеш насилника си?”. А отговорът не е много сложен за разбиране – страх, вина, чувство за малоценност, зависимост, бягство от действителността са само част от причините. Съпроводени с безброй мъчителни въпроси: Това ли е истинският свят, това ли е нормално? Заслужавам ли си го? Животът ми реалност ли е?
Реалност е онзи „плач, различен от всеки друг. Изплакан с тона на предсмъртно желание, изкрещян като вика на двегодишно дете, оставено за първи ден в ясла. Плач с консистенцията на дървесна смола и с дъх на кокиче, настъпено преди да е успяло да разцъфне”.
Реалност е буцата в гърлото. „Тази буца носеше много имена. Беше във формата на юмрук, на изпъкнала вена, на гневен поглед. При всяко мигване носеше нов спомен в съзнанието. Кръв по стената, счупено ребро, нощ, прекарана на студа”.
Реалност са чувствата. „Чувстваше се като врабче, станало плячка на уличните котки още преди да се научи да лети. Чувстваше се като непомирисана и невидяна роза, увехнала под жаркото слънце. Сякаш бе нещо, от което само са грабили”.
„Новата прическа на Вики” е книга за болката, която ни задушава като ритник в слънчевия сплит. Болка, за която въображението ни не стига да измислим, ако сме имали късмета да не изпитаме. По неофициални данни, всяка четвърта жена в България е била жертва на домашно насилие. Този проблем излиза от границите на семейството, показвайки плашещото ни, апатично отношение към агресията на ниво общество.
Мълчанието убива, безразличието ни прави съучастници.
Някоя Милена или Елена или Лили
ще се роди в края на ноември.
Ще бъде обожавано дете, но не съвсем.
Обгрижвано дете, но не съвсем.
Изхвърлено на някой друг съвсем.
Милена или Елена, а може би Лили
ще бъде красива, колкото сблъсък
между детски дъх и глухарче.
Колкото милувка между
слънчев лъч и бледо рамо.
Колкото ъгълче на устни,
очакващи целувка.
И това момиче все ще чака –
милувката на татко, похвалата на мама.
Ще стане на двайсет и две
непогалени и непохвалени години.
Ще срещне всеки чакан петък
висок красавец с очи като небе.
Ще се разпръсне на съставни части,
ще се залепи за обещание,
ще се заглуши с обич на обратно.
Ще замлъкне, ще зачака,
ще се разтопи до формата
на кръвоносен съд, разрязан неочаквано.
Ще изтече от себе си,
ще се избърше с моп и силен препарат.
Ще се задуши със следа от пръст,
минал по прашен шкаф.
Ще нарисува върху себе си
картини в синьо
с безшумно звънене на телефон,
с обаждане от някой непознат.
Ще си оплете скъсана дреха
от отрязани коси с дъх на алкохол.
Ще остави следа след себе си
от кухнята до хола.
Ще пишат за тази следа
по вестниците.
И някой ще погледне снимка
на Милена, Елена или Лили
и ще си каже, че е било красиво момиче.
И ще пита: “Защо не си тръгна?”
А следата ще отвърне:
“Защото аз не съм била там“.
Подкрепете ни в Patreon!
