В поредица от интервюта в Truestory.bg ни гостуват преводачи на художествени текстове. Разговорите ни с тях може да следите тук.
Дария Карапеткова, която ви представяме днес, е преподавател в специалност „Италианска филология” в СУ „Св. Климент Охридски”, преводач от италиански език и литературен критик. Преподава теория, практика и рецепция на превода, както и дисциплини, свързани с развитието и проблемите на съвременния италиански език. Автор е на монографията „Ботуша в българската литературна мода“. Сред преведените от нея автори са имена като Елена Феранте, Тициано Терцани, Бепе Севернини, Изабела Албрици. Сътрудничи на „Литературен вестник“, сп. „Литературата“, в. „Култура“ и др. Носител е на наградата на Факултета по славянски филологии за дебютна литературоведска книга, както и на Съюза на преводачите за изследване в областта на теорията и критиката на превода. Член на Съюза на преводачите в България.
Как и защо решихте да навлезете в дебрите на преводачеството?
Дария Карапеткова: Няма да правя изключение и ще се присъединя към многото представители на преводаческата гилдия, които хвърлят поглед назад и си дават сметка, че онова, което ги е предизвикало и изкушило, е добрата литература. Желанието да направиш възможен прочита на стойностна книга за читатели, които не ползват съответния чужд език. И в не по-малка степен това, че преводът е занимание, което ангажира с еднаква сила познанията и търсенията в областта както на чуждия, така и на родния език. Но тъй като работя и в сферата на специализирания и на устния превод, там провокациите са от друг характер и са насочени също и към непрестанното развиване на активния и пасивния речник в най-разнообразни и понякога неочаквани посоки, както и на приспособимостта към непредвидими ситуации и среди от хора.
От колко време се занимавате с превод? От какъв език/какви езици превеждате? Приблизително колко преведени книги имате зад гърба си?
Дария Карапеткова: Превеждам от италиански език вече близо десет години, имам седем преведени книги и десетки статии и студии за специализираната и популярната периодика. Когато не работя върху конкретен превод, пиша за превода, тъй като изпитвам към тази работа интерес от, така да се каже, лабораторен и феноменологичен характер. Стимулира ме много професията ми на университетски преподавател – благодарна съм на студентите за това, че с въпросите си ме държат в състояние на перманентна сесия.
Каква е ролята на преводача в дългия процес от написването на един роман до появата му на книжния пазар в различни точки на света?
Дария Карапеткова: В първата фаза от този процес – случвало се е с мен, но и много колеги са го споделяли – ролята е тази на лобисти. Особено ако се отнася до непопулярно име или до език, който не осигурява гласност на литературната си продукция като английския, лобираме пред издателите за съответното заглавие и за щастие те често откликват. В по-късен етап преводачът взема участие в представянето на книгата, улеснява вникването в специфичните ѝ аспекти. Между тези две фази стои, разбира се, най-малко бляскавата и най-съществената: самата работа насаме с текста, най-същественото професионално изпитание, най-личната отговорност.
Какви качества и умения трябва да притежава човек, за да бъде успешен преводач?
Дария Карапеткова: Изкушавам се да започна с чувството за хумор – не само защото то е изключително животоспасяващо в днешни дни, но и защото у преводачите в чисто практически план изостря рецепторите и им позволява да долавят ценни нюанси в текста, да сърфират между и извън редовете. Всъщност обаче на първо място е подготвеността – разбирана като грамотност, като информираност, като трудолюбието да се учиш непрекъснато и да актуализираш познанията си.
Каква е рецептата, ако изобщо има такава, за качествен превод?
Дария Карапеткова: Няма, разбира се. Каква скука щеше да е, ако имаше! Освен това дефиницията за качествен превод е минала през много трансформации в годините. В книгата ми „Ботуша в българската литературна мода” тези трансформации са обилно илюстрирани, отнесени в частност до преводите на италианска литература у нас в разстояние на около век. Като цяло посоката на развитие е към растящо професионализиране в резултат от зрялост и компетентност. Но дори и днес у нас и навсякъде има съперничество на школи, на методи, на разбирания за това как трябва да звучи добрият превод. Струва ми се, че читателската общност все пак успява да отсее брашното от триците, макар че не ѝ е лесно поради ред причини. Бих искала да вярвам, че ще отмине модната напоследък вълна в схващанията за преводаческата работа като интуитивна, емоционална, базирана единствено на усета и вътрешния глас.
Сред качествата, които човек трябва да притежава, за да бъде добър преводач, Дария Карапеткова посочва на първо място подготвеността – „разбирана като грамотност, като информираност, като трудолюбието да се учиш непрекъснато и да актуализираш познанията си“. Снимка: Uni-sofia.bg
А за некачествен или направо отблъскващ?
Дария Карапеткова: Двете не вървят задължително ръка за ръка. Отблъскващ вероятно може да се нарече преводният текст, в който предателствата към оригинала и към езика домакин са видими с просто око дори без задължителното сравняване. Има много такива преводи – те дразнят с немарливо отразена фактология, грешно предадени имена и формулировки, буквализми и занаятчийски скалъпена фраза. Но има и некачествени преводи, които звучат чудесно, защото са езиково изгладени, леят се плавно и не събуждат подозрението на сетивата. Само че изобщо не отговарят на тона, а понякога и на смисъла на оригинала. Стилистичните отклонения, неулавянето на регистъра не са конкретна грешка, каквато би бил например преводът на „компютри” с „компоти”. Но въздействието им върху посланието на книгата е радикално и това категорично прави превода некачествен.
Кое е основното предизвикателство, пред което се изправя един преводач?
Дария Карапеткова: В продължение на казаното по-горе бих посочила изкушението да се поддаде на стереотипите за благозвучие, литературност и оригиналност, които битуват в обществената нагласа. Предизвикателство е да не се опиташ да настроиш мелодията на текста спрямо чужда на него партитура. Да не демонстрираш бравурни хватки, каквито липсват в оригинала. Опасно е и обратното, да не посмееш да се намесиш там, където е нужно, за да създадеш пълнокръвен български текст, макар и вторичен спрямо другия. Да се провалиш в усета си за това къде минава границата между двете.
Какво ви дава професията преводач?
Дария Карапеткова: Приспособимост към най-разнообразни параметри на общуване, каквато не всеки притежава изначално и каквато не се среща у представителите на някои други професии. Непрекъсната възможност за разширяване на общата и специалната култура, а заедно с това и примиреното осъзнаване, че тя никога няма да е достатъчна. Лукса на интелектуалното разнообразие – ежедневно.
Има ли книги, които поради една или друга причина (специфичен диалект/хумор) не се поддават на превод?
Дария Карапеткова: Ако текстът изглежда непреводим, това според мен означава, че просто все още не се е намерил подходящият за него преводач. Или поне ми се иска да е така! Въпросът за диалекта до ден днешен е обект на теоретично и практическо главоблъскане. Нещо повече – имам усещането, че темата в момента става все по-актуална, може би защото в италианската литература присъствието на диалектни мотиви е във възход. Понеже тази тема представлява интерес за мен, съм изчела доста по нея, включително свидетелства на преводачи от и на различни езици за личния им опит. Оформя се изводът, че разнообразните преводачески ситуации изискват отделен подход към предаването на диалекта – някъде по-стриктен, другаде по-свободен и индивидуален. Колкото до хумора, той е висш пилотаж както в писането, така и в превеждането, и голямата инвестиция на интерпретативни усилия при него е стопроцентово оправдана. Дори когато две общества, говорещи различни езици, се смеят на различни неща, преводът е длъжен да осигури достъп до съответния хумористичен резервоар, защото малко или много ще го „прибави” към този на приемащата култура. А това винаги е от полза.
С коя от преведените от вас книги се гордеете най-много и защо?
Дария Карапеткова: Понеже превеждам предимно автори, които са непознати у нас и славата им не е такава, че да ги „изпреварва”, съм удовлетворена, че въпреки това публикуването им на български език е станало възможно. Дори Елена Феранте, която в момента е на гребена на вълната в световен мащаб заради успеха си в САЩ, изобщо не беше така популярна, когато „Дни на самота” излезе на български. Какво да кажем за Изабела Теотоки Албрици – нейните „Портрети” са истински бутикова книга, написана в резултат от културни и светски вълнения в първите години на XIX век, и то по толкова модерен начин, и то от жена, и то на език, който спрямо днес и е същият, и не е същият. Чудесно е, че у нас се публикуват и книги, които не са литературна сензация от последните месеци и не са отбелязали бум в продажбите – не че в това има нещо лошо. Но може би най-съществено удовлетворение ми носи това, че практическата и изследователската работа ми позволиха да напиша книга, в която добре са видими постиженията на поколения отлични български преводачи италианисти, на които всички сме задължени и благодарни.
Тази статия ви хареса? Присъединете се към общността на Truestory.bg във Facebook – там си говорим за литература, музика, кино и вдъхновяващи личности, инициативи и проекти!
