В поредица от интервюта в Truestory.bg ни гостуват преводачи на художествени текстове. Вече ви представихме Росица Цветанова, Алеко Дянков, Невена Дишлиева-Кръстева, Христо Димитров, Жанина Драгостинова, Стефан Паунов, Людмила Миндова, Мартин Христов, Анелия Петрунова, Борислав Стефанов и Здравка Петрова.
Днес ще ви запознаем с Дарин Тенев. Той е доцент по теория на литературата в СУ „Св. Климент Охридски”, писател и преводач от японски език. Той също така е директор на Института за критически социални изследвания към ПУ „Паисий Хилендарски”. Завършил е българска филология и японистика, както и магистратура по литературознание в СУ. Специализирал е в Япония: в Киото (2000-2001) и в Токио (2004-2006). Има докторска степен по теория на литературата (2008). Два пъти е бил стипендиант на японското министерство на образованието и науката. Има две издадени книги: „Фикция и образ. Модели“ („Жанет 45“, 2012) и „Отклонения. Опити върху Жак Дерида“ („Изток-Запад“, 2013).
Ето го и интересния ни разговор с него, в който той задълбочено и сладкодумно ни разказва за изкуството на превода:
Как и защо решихте да навлезете в дебрите на преводачеството?
Дарин Тенев: В един момент нещо те повлича в чуждия език, което същевременно не ти позволява да останеш в него, а те кара да се завърнеш в своя по нов начин. Това е било винаги също желание да кажеш на свой ред нещо вече казано, което те е връхлетяло и изменило, да го кажеш, да го споделиш на собствения си език – и да изчезнеш зад него. Така преводът не започва със съзнателно решение да се занимаваш оттук насетне сериозно с превеждане; преводът започва с тласък или подем, който може би идва отвън или от непознато място в теб. Но колкото по-силен е бил този подем, толкова повече се замисляш как може да се предаде един или друг детайл, как може да се улови наглед случайна отсенка, как да пресъздадеш лекото прегъване на езика. И преди да се усетиш, вече си в дебрите. Оглеждаш се и си казваш: „Защо да не поостана?“
От колко време се занимавате с превод? От какъв език/какви езици превеждате? Приблизително колко преведени книги имате зад гърба си?
Дарин Тенев: С превод под една или друга форма се занимавам от гимназията. Тогава, преди двадесет и няколко години, изпитах нужда да преведа няколко хайку на Мацуо Башо. Подсказваха ми сякаш звучене на български, за което все още нямах думи. Потърсих думите. Като студент изпитах нужда за себе си да преведа стихове на Дж.Р.Р.Толкин и Т. С. Елиът. Малко по-внимателно, но все така предимно за себе си и няколко приятели, започнах да превеждам от японски по време на първата си специализация в Япония през 2000-2001 г., най-вече поезия. Част от тези преводи бяха издадени, но сега не съм особено доволен от тях и не мисля, че са сполучливи. По това време преведох една стихосбирка на Таникава Шунтаро, „Пътуване”, която излезе благодарение на неоценимата подкрепа на Радост Николаева в нейното издателство „Литавра”. В Токио се бях срещнал със самия Таникава, той беше изключително гостоприемен и отговори на всичките ми въпроси, което беше много окуражително. Наред с художествената литература по това време вече бях потънал и във философията и критическата теория. Превеждах кратки теоретични текстове, най-вече от японски (Каратани Коджин, Уено Чидзуко), но когато Радост Николаева ми предложи да създадем теоретична поредица в „Литавра”, първите две книги, на които се спрях, бяха „Етиката” на Ален Бадиу, която моят приятел Любен Каравелов преведе от френски, а аз редактирах, и „Еманципации” на Ернесто Лаклау, която аз преведох от английски, а той редактира. Превеждането на философски и теоретични текстове предлага особени трудности и удоволствието, което носи, е не по-малко от превода на художествена литература. Малко по-късно се осмелих да превеждам от френски текстове на мислителите, заради които научих езика – Жак Дерида, Морис Бланшо, Жан-Люк Нанси, Жак Лакан, Сара Кофман, Жил Дельоз. В повечето случаи всички тези текстове съм превеждал за себе си и неколцина приятели. Междувременно не съм спирал да превеждам японска поезия. Преди десетина години Комада Сатоши, който ми беше ръководител в Киото и благодарение на когото японският език се превърна от трудност в удоволствие, дойде в България. С него говорехме често за превода от японски и по-късно, когато се появи „Агора” – най-хубавото място за учене на японски език, – организирахме там нещо като семинар по превод. Започнахме с приятели да превеждаме произведения на Дадзай Осаму, които аз и Комада бяхме избрали. Аз се захванах с романа „Провалът на човека”, а другите работиха върху разказите му. Тези преводи бяха публикувани от издателство „Алтера” благодарение на субсидия на Японската фондация за международен обмен. После започнахме да превеждаме творби на Нацуме Сосеки и философски есета на Уацуджи Тецуро. Уви, голямата ми натовареност не ми позволява да продължа работата по тези проекти, но под вещото ръководство на Комада в момента се превежда Сакагучи Анго, един от най-важните автори след Втората световна война, близък приятел на Дадзай.
Каква е ролята на преводача в дългия процес от написването на един роман до появата му на книжния пазар в различни точки на света?
Дарин Тенев: Не мисля, че има общ отговор на този въпрос. Различните издателства работят по различен начин. В различните държави нещата протичат по различен начин. Много често не преводачът е този, който решава какво да се превежда. Може например да ти се превежда последният роман на Цуцуи Ясутака „Царството на монадата”, но издателят да иска да превеждаш на „Професия писател“ на Мураками Харуки. Ролята на преводача обаче не бива да се подценява. От една страна, в съвременния свят не малко автори пишат, за да могат да бъдат преведени, пишат, така да се каже, преводими произведения, произведения, които от самото начало вече звучат на английски, френски и т.н. (но най-често на английски).
Предвидената преводимост на един роман може би помага за по-бързото появяване на един роман бързо в различни точки на света. Още в самия ви въпрос това, че се пита само за роман, е показателно. Поезия често се превежда много по-трудно; драматически произведения не се продават така добре; жанрови експерименти се реализират още по-трудно на пазара. Романът е по-подходящ за превеждане, по-преводим в днешната ситуация от всеки друг жанр. Това поставя особен теоретичен проблем, който тук ще трябва да пренебрегна.
От друга страна, колкото и да е преводимо едно произведение, преводачът е онзи, от когото зависи как ще зазвучи на другия език. Защото преводимо все още не значи преведено и по моста между двете се разхождат единствено преводачите. А има преводачи, чиято траектория може да бъде следвана като указание за стойностни произведения. Издателства и читатели познават тези преводачи и им се доверяват. Ролята на тези преводачи е може би най-важна, когато става дума не просто за „книжен пазар”, а за осъществяването на една творба, художествена или не, в дадено културно поле.
Какви качества и умения трябва да притежава човек, за да бъде успешен преводач?
Дарин Тенев: Да бъде безкрайно внимателен към творбата, която започва да превежда. Една от трудностите е свързана с това, че безкрайното внимание към една творба неизменно значи непрестанно да се отклоняваш от нея и да гледаш в друга посока – за културни реалии, за литературни препратки и алюзии, за традиция. Изглежда като парадокс: колкото повече се вглеждаш в произведението, толкова повече трябва да гледаш вън от него. Произведенията на Джойс правят особено ясна тази трудност. Колкото повече искаш да останеш с Джойс, толкова повече трябва да четеш история на Ирландия, философски съчинения на Аристотел, драми на Ибсен, английски романтици и т.н. Пред същото ни изправя и преводът на автори като Дерида. Мисля, че тази трудност не е единствено въпрос на компетенция. Компетенцията предполага определена сигурност на знанието. Преводът често разколебава тази сигурност. Пряко свързана с тази проблематика е и друга трудност. Достатъчно ли е да „имаш компетенции” по отношение на даден чужд език, за да си способен да превеждаш? Определени познания – познания на фразеологизми, на идиоми, на етапи от историята на езика, на нюанси – несъмнено са необходими, за да се занимаваш с превод, но те по никакъв начин не гарантират неговата успешност; те са единствено необходимо предварително условие. Мисля, че същностната работа започва, когато се върнеш в собствения си език. За да превеждаш добре на български, трябва да владееш български, да го владееш – или може би постоянно да го овладяваш отново – в начините, по които докосваш пластичността му и съумяваш да го ваеш. Имам усещането, че днес в България сред превеждащите има много хора, които изключително добре боравят с езика, от който превеждат, но не им достига българският. На своите студенти по превод в началото винаги казвам, че за да превеждаш на първо място трябва да научиш по-добре собствения си език.
Дарин Тенев е доцент по теория на литературата в СУ „Св. Климент Охридски”, писател и преводач от японски език. Той е и директор на Института за критически социални изследвания към ПУ „Паисий Хилендарски”. Снимка: Личен архив
Каква е рецептата, ако изобщо има такава, за качествен превод?
Дарин Тенев: Не вярвам, че може да има една-единствена рецепта за качествен превод, защото има различни текстове, различни творби и какво е качествен превод, едва ли може да се определи изобщо; всеки път понятието трябва да се мисли според мярата на превеждания текст. Самата тази мяра обаче не е нито очевидна, нито постоянна величина. Преводачът в този смисъл е тълкувател, той тълкува как произведението задава собствените си изисквания да бъде превеждано. Има текстове, които настояват на собствената си четивност. Има други, които съвсем леко изместват езика и създават едва доловимо усещане за неестественост. (Това беше основният ми проблем при превода на „Провалът на човека” на Дадзай Осаму – как да се пресъздаде тази изместеност, будеща непонятна тревожност). Има трети вид текстове, които постоянно загатват за скритата ритмика на своята тъкан – на семантично, но също понякога на синтактично, морфологично и фонетично равнище.
При преводите на художествена литература, независимо дали става дума за повествователни или стихови текстове, намирам за важно вниманието към означаващото, към начина на изразяване. Сред теоретиците на превода върху този аспект най-силно е настоявал Антоан Берман и в някакъв смисъл виждам себе си като берманианец. Преводачът може би по необходимост е и предател, но предателството ми се струва най-лошо, когато приемем, че трябва да превеждаме съдържателно, като че ли това как са казани нещата в творбата не играе основната роля за определянето на онова, за което се говори. Представете си да накъсаш изящната дълга фраза на Пруст и да предадеш всичко с прости изречения. Или обратно, стегнатите, ударни изречения на Хемингуей да сглобиш в дълга и тромава фраза.
Разбира се, всеки език носи и допълнителни трудности. В японския например се случва да е важно редуването на йероглифи и азбука. (В японския език йероглифите са заети от китайската писменост, но на тяхна основа са създадени и две азбуки. Така езикът използва и китайски йероглифи, и азбука.) Това редуване може да изгражда важна част от начина на изразяване. Но как да го предадем? Тези проблеми за мен придават смисъл на преводаческата дейност точно доколкото решението не е предрешено и никога не е окончателно и всеобщо.
Смятам, че на собствените ни преводи помага много също и четенето на вече налични добри преводи, с оригинала в другата ръка.
А за некачествен или направо отблъскващ?
Дарин Тенев: Некачествен превод на художествено произведение е онзи, който не държи сметка за начина на изразяване, за това как са казани нещата. Превод, който се държи така сякаш съдържанието и светът на произведението са независими от начина, по който са представени. Настрана от това, съществуват, разбира се, некомпетентните преводи (Херберт Маркузе не е Хърбърт Маркъс, както прочетох неотдавна в някакъв превод, и т.н.) и преводите на хора, които не знаят езика и привнасят – все по-често, уви – английски синтаксис и ужасяващи буквализми.
Това, което обаче намирам за отблъскващо, е днешното нежелание или мързел да се превежда на най-всекидневно ниво. Това е особено видимо в областта на новите технологии (тъч-скрийн, ъпгрейд и пр.), маркетинг и реклама (където често български гласове с лошо произношение казват фрази на английски или от – забележете – билбордовете гледа безпросветната претенция на неумели фрази, заети от чужди езици) и професиите, които минават за модни („ейч ар”, демек HR, демек „хюман рисорсес”, демек „човешки ресурси”, което открай време всъщност си е било „личен състав” и пр.) Не съм срещу чуждиците, но това е просто отблъскващо. Това е отказ да се мисли на български.
Кое е основното предизвикателство, пред което се изправя един преводач?
Дарин Тенев: С усмивка към двусмислената формулировка на въпроса, бих казал, че основното предизвикателство, пред което се изправя един преводач, е онова, което изчезва, когато се изправят заедно двама преводачи. Отвъд закачката, предизвикателство за мен винаги е това „повече от един”, което преводът носи. Писателят пише най-често сам. Преводачът никога не е сам, авторът го е изпреварил с текста си за превеждане, гласовете на публиката вече звучат и го упрекват за едно или друго решение. В превода винаги има повече от един глас, повече от един език. Да улови това измерение на „повече от един” и да реши какво да прави с него, как да действа, е сред основните предизвикателства пред превеждащия.
Какво Ви дава професията преводач?
Дарин Тенев: За мен преводът не е професия. Той е, може би, призвание. Нещо ме зове и се опитвам да отговоря. Във всеки отговор гласът ми се променя, самият аз ставам различен. Преводът ми дава тези трансформации, през които се опитвам да мисля езика, българския език, не като факт, не като нещо просто налично, а като процес, ставане, видоизменение, и така да открия потенциите на езика, неговите сили. Струва ми се, че би било грешка да схващаме тези сили, като нещо, което владеем, като нещо, което ни се подчинява. Хубавите преводи за мен са били свързани с открития, които са изненадвали самия мен. Силите на езика, когато ги открием, разширяват собствените ни граници, собствените ни способности и точно затова ние не притежаваме предварително никакво умение да ги контролираме. Тези сили създават в тази област нашите умения като такива. Това е среща и изненада. И удоволствие.
Има ли книги, които поради една или друга причина (специфичен диалект/хумор) не се поддават на превод?
Дарин Тенев: Може би зависи какво искаме от превода. И колко бележки под линия той би могъл да понесе. Но аз мисля, обратно на някои преводачи, че обяснението не е превод. Има някакъв принцип на икономичността, който, веднъж престъпен, превръща превода в обяснение. Преводачът не може да не обяснява, но твърде много обяснения, поне в случая с художествената литература, убиват превода. Известният преводач от японски на английски Едуард Сайденстикър в своя превод на романа „Снежец“ на Танидзаки Джуничиро, след като е накъсал дългите и изваяни изречения на Танидзаки, добавя вътре в самия текст (не в бележка под линия), че героините говорили „на тихия и спокоен осакски диалект”. Такова изречение липсва в оригинала. Това превод ли е? Ако е обяснение на Сейденстикър, защо не е поне в бележка под линия? За англоезичния читател изказът, със съответните окачествявания, които прави („тих”, „спокоен”), се превръща в част от тъканта на произведението. Може да няма готова рецепта за превеждане на диалект, но решение като това ми се струва по-скоро отказ от мислене на проблема и фалшификация на произведението. В „Снежец” обаче диалектът е оставен единствено в говора на героите; в други свои произведения Танидзаки го използва и за повествователния глас. Не мисля, че такива произведения са непреводими, въпреки че преводите им винаги зависят от решение, които никога не може да е напълно удовлетворително. Но нещо непреводимо остава дори и в най-лесните за превод текстове.
Сред книгите, които засега ми изглеждат наистина непреводими, бих посочил на първо място „Бдение над Финеган” на Джеймс Джойс – роман от над 600 страници, където почти всяка дума е игра на думи и в който самият Джойс е използвал десетки езици (включително български), вплитайки ги в английския. Романът обаче не е непревеждан и сред преводите има и такъв на японски. Удивително. Притежавам японския превод и бях смаян как, с помощта на позволеното от японския едновременно използване на йероглифи и азбука, която указва как да се четат (а това може да е по съвсем различен от приетите начин), Янасе Наоки е предал многозначността в повечето ѝ измерения.
В съвременната японска литература за мен едно от най-големите предизвикателства към преводача – още не съм сигурен дали бих го окачествил като непреводимо – е роман от деветдесетте години на ХХ век на Цуцуи Ясутака, озаглавен „Червило по остатъчния образ”. В този роман писател и критик решават писателят да започне да пише роман, в който постепенно да изчезват звукове от японската азбука. При изчезването на звукове изчезват и нещата означени с думи, в които се използват тези звукове. И светът им започва да оредява, да изчезва. Поради спецификата на японския романът, започнал с изчезването на „а”, продължава над триста страници и 66 глави, докато не изчезне и последната буква. Във всяка глава изчезва някакъв звук. Със студенти мислихме миналата година над възможни начини това произведение да се преведе: какви принципи трябва да се изберат, как да се търсят съответствия и ще може ли да се разкаже все пак историята, която се развива в творбата?
С коя от преведените от Вас книги се гордеете най-много и защо?
Дарин Тенев: Ако някой ден успея да дооформя и издам антологията на модерната японска поезия, която планирам от повече от десет години, но поради различни причини не ми остава време да завърша, предполагам, че това би била преводната книга, с която бих се гордял най-много. Тя би представила за пръв път по-цялостно на български един поетически пейзаж, който ще откъсне представите за японска поезия от клишето на и без това недоразбраното хайку.
От вече направените преводи бих посочил не книга, а една-единствена творба, едно стихотворение на Райнер Мария Рилке. Преводът беше публикуван в брой на „Литературен вестник” (бр. 20 от 27.05-2.06.2015 г.). Мисля, че до голяма степен се справих с предаването на усложнението в това стихотворение, усложение на фразата и на погледа, който фразата следи през сравнения, метафори и метонимии.
Тази статия ви хареса? Присъединете се към общността на Truestory.bg във Facebook – там си говорим за литература, музика, кино и вдъхновяващи личности, инициативи и проекти!
